Къде ми е фината моторика?

Наблюдения и разсъждения за фината моторика и други „подготвителни умения“…за които ние, възрастните, си мислим, че има нужда да организираме занимания за децата, за да ги подготвим за развиване на някакви умения, които сме предвидили за тях в даден момент…

Резултат с изображение за how not to hold a spoon

Няма да забравя нещо, което ми каза учителката на сина ми в детската градина в края на неговия първи ден посещение там. Изразът беше нещо от сорта на: „Той все още държи по неправилен начин лъжицата, с която се храни (неправилен=не като за химикалка) и това ще му пречи занапред и трябва да работим върху него.“ Признавам си, че останах шашната. Той беше на 3. И с краката си да я държи – пак не би ме учудило. Казах, че това (да държи лъжицата по правилния начин) за мене не е важно и няма нужда „да се работи“ върху него – освобождавам ги изцяло от тази работа.

Свързано изображение

Четири години по-късно, на 7, синът ми все още държеше приборите по същия начин, както и моливите, химикалките и четките, които чат-пат хващаше да рисува. Единственото, което направих за този период бе да му покажа какъв друг захват има. Той го пробва, после отсече – „Моят ми е по-удобен!“ И с това работата по правилния захват приключи. Видях колко много повече напрежение има за него в моя захват и оставих нещата. Сега, ако бяхме в традиционна детска градина и традиционно училище, съм убедена, че вече щях да съм имала поне няколко разговора за фината моторика, неговите сериозни затруднения в тази сфера, нужните допълнителни подготвителни занимания по този въпрос– и в училище, и вкъщи. Сигурна съм също така и, че щеше да има натиск, напрежение, уморени ръчички, отблъскване от писането и т.н.

Но слава богу – не сме.

Нашето пространство за израстване е среда, в която той е свободен да избира своите занимания. Неговият избор за тези години бе да не участва в никакви предварително подготвени от учител занимания за развиване на фината моторика или каквато и да е друг тип моторика.

Междувременно, личният му избор на дейности включваше много игра с конструктори, лего, дребни частици, сглобяване и разглобяване. В началото, той в повечето случаи не можеше да се справи с най-малките частици и често идваше да ме помоли да му сглобя или разглобя аз нещо. Впоследствие, тези случаи ставаха все по-малко.

Наближавайки осмата си година, един ден с изненада аз изведнъж го видях как държи химикалка „по правилния“ начин. Без занимания по фина моторика. В ръчичката му нямаше следа от онова напрежение.

Разбира се, моят син не е представителна извадка, но, за да покажа, че той не е изолиран случай, ще приведа още няколко примера върху деца, които също не са се включвали в такива занимания.

Те са отново лични наблюдения, плюс споделяния от родители.

М. дойде в началото на учебната година /когато бе на 7 – тоест – първи клас/, за да учим писане. Видях напрежението в ръката (специалист веднага би казал – поради липсата на предварителна навременна подготовка!) и й казах, че може да отиде към другите си игри и дейности и по някое време пак ще се видим. Шест месеца по-късно, с нея се срещаме в игра и започваме да „рисуваме“ ръкописни букви. Лекотата, с която М. го прави, е поразителна, предвид контраста и разликата с преди това. За тези шест месеца тя не е посещавала занимания за развитие на фина моторика. Основната й дейност бе да играе, да рисува и да оцветява.

Т., който не бе писал и не се беше занимавал целенасочено със занимания по развиване на фината моторика и подготовка на ръката за писане, дойде при мене с напълно готова за писане ръка. Основното, което бе правил през предходната година бе театър и рисуване (свободно избрани от него, с честота и продължителност по негово усмотрение).

Сега малко за Я. С него започнахме да пишем, когато беше на 8, не беше писал целенасочено системно дотогава. В ръката му все още имаше огромно напрежение. Огромно усилие му костваше да изпише ръкописните букви. Не беше минавал предварителни занимания по фина моторика. Специалист отново би казал – ами ето – заради това е трудността. А според мене – просто още не му бе дошъл момента (да, може и да е по-късно ). За съжаление, заради изпити и обществени нагласи и натиск, той нямаше как да чака повече „да му дойде момента“ (и без това и малко изчакване си е голям лукс в днешно време) и трябваше да продължи да опитва да пише, въпреки това напрежение. Та, започна той – но по малко, по съвсем малко. Колко малко? Радикално малко – дори фанатично малко – веднъж или два пъти в седмицата – тоест – много по-малко, отколкото според възрастните е нужно за дете 2 клас, особено, ако има и да „навакса“ и „да се научи“, особено ако е пропуснало скъпоценната предварителна подготовка на ръката. Днес, две години по-късно, той пише с много по-голяма лекота. Количеството писане, което е изписал за тези две години (и никакви други занимания по фина моторика всъщност) далеч не се припокрива с онова количество, което изписва друго дете в традиционно училище за този период, и въпреки това – лекотата е налице. И аз смятам че това не е, благодарение на факта, че е писал спорадично през това време  –не е заради опитите, които е правил (които наистина са далеч от системни). Мисля че просто е дошъл вече моментът за него  – този момент в неговото лично развитие, в който е узрял за това и с или без писането през този период от две години – той пак щеше да стигне до там. За съжаление, няма как да върнем времето назад и да проверим по този начин. Но е факт, че е писал много по-малко, отколкото се очаква за този период и въпреки това – развитието е налице.

А сега докъде водя с тези примери:

Децата нямат нужда от предварително подготвени и проведени от възрастен занимания, за да се сдобият с фината моторика или което и да е „подготвително“ за други дейности умение. Те го правят сами чрез своите собствени занимания.

Горното становище се доказва от наблюденията и опита на възрастни и деца в свободни училища.

В среда като тази на демократичното училище, децата могат да избират дали да се включват в заниманията на учителите. Много от тях избират да не го правят. Те, обаче, избират да правят други дейности. По някакво правило на половете много от момчетата играят с лего например, а много от момичетата прекарват понякога цели дни в рисуване или оцветяване. Междудругото, много момичета играят с легото също, а много момчета – оцветяват. Много от тях се зарибяват по картинки с оцветяване на доста дребни детайли. Имам предвид – сами се зарибяват, а не, че възрастните им ги предлагат със скритата цел да си развият там уменията за фина моторика. Това са два прости примера за две типични самоизбирани дейности в „подготвителната“ възраст, с които децата сами се подготвят за онези неща, за които ние така самоуверено мислим, че ние трябва да ги подготвим чрез специално изпланирани дейности – много от децата играят с лего и рисуват и оцветяват, които, сами по себе си, са прекрасни дейности за упражняване на фината моторика. Със сигурност не са и единствените дейности (наблюдавам целенасочено улавяне с ръце на дребни буболечки и насекоми, силен интерес към изработване на различни неща, включващи малки детайли, включване в работилници и трудене върху пирончета, гайки и т.н., връзване или развръзване), но целта на това споделяне не е да направи списък (макар че – добра идея!) на дейностите-игри на децата, в които те сами се въвличат и занимават и които развиват това. Целта е да покаже, че всъщност няма експлицитна нужда и не е задължително децата да минат през подготвени от възрастни дейности за фина моторика, за да развият тези умения, защото те го правят естествено със заниманията, които сами си създават или избират да правят. Илюзия е, че ние трябва да им подготвим специални занимания, с които да развият умения, които да им трябват за развиването на други умения – фина моторика за писане например. Те се справят чудесно и сами с това!

В часовете ми като учител по български език многократно съм виждала ръчички, които не са готови за писане – треперенето, усилието, напрежението, умората, натискът…всичко това се вижда ясно – когато не е дошъл моментът. И да – не вярвам и не мисля, че, за да дойде моментът – ние трябва да направим нещо по-особено с децата, за да ги подготвим. Вярвам и виждам, че моментът идва и без тази подготовка – не на 7 при много от децата – малко по-късно – но идва, а междувременно те (ако имат свободата и възможността) избират за себе си такива игри и дейности, с които развиват всички онези фини и груби моторики и други умения, които ние мислим, че трябва да им помогнем да развият (защото иначе няма да стане) чрез точно определени предварително подготвени и изфасилитирани от нас занимания.

Тоест – същото с пълна сила важи и за развитието на други базови умения, които са необходими и които ние, вездесъщите възрастни, смятаме, че трябва да накараме децата да развиват, защото те са безмощни (харесвам тази дума от Хари Потър – означава липса на магьоснически умения:) ) и не биха се справили сами, без да им организираме специална за целта подготовка – умения като като – сензорни умения, двигателни умения, езикови умения, математически и логически умения. Да, но децата, оставени без да им се налага такава подготовка показват, че това не е необходимо – така че-добра новина за целия свят! Децата, оставени от намеса и натиск и в същото време в разнообразна и подкрепяща среда с достатъчно възрастни и връстници, развиват постепенно сами тези умения! Как? Много просто! Чрез дейностите, които сами организират и извършват за себе сu в своето ежедневие!

Двигателни умения – всеки, който поне веднъж поне малко е наблюдавал дете, знае, че то рядко остава ,,мирно“ и престава да се движи. Ако оставим децата да се движат колкото и когато имат нужда и естествена потребност, ние няма да имаме никаква нужда от Физическо възпитание като предмет. Децата тичат, скачат, клякат , катерят се, махат с ръце, карат колела, тротинетки, скейт и ролери ( учат се сами да пазят баланс), играят с топка, хвърлят, мятат, хващат, ритат и извършват десетки различни на вид гимнастически движения. Упражняват и тренират хиляди умения, които иначе мислим, че трябва да ни покажем специално или, че трябва да ги научим.

Сензорни умения – сензорните учение са свързани със сетивата и с умението да разпознаваш, идентифицираш и обработваш информацията, което идва оттам. Сензорните умения – това е възприятието. Уменията за усещане и възприемане. Който е наблюдавал дете, което е свободно да манипулира средата около себе си, знае, че то непрекъснато пипа, мачка, хвърля, мята, удря предметите около себе си и тества обектите чрез тактилното си възприятие. Така си съставя знание и мнение за обем, текстура-меко или твърдо, студено, топло, форма, усещане и т.н. През очите, ушите,обонянието децата правят същото и това са дори непреднамерени неволеви действие – случват се и когато не ги правим умишлено, целенасочено и осъзнато. Ами чрез вкуса? Сега, кажете ми, има ли някой, който не e виждал дете, което слага нещо в устата си и не се опитва да го изпробва чрез това си сетиво? Децата, оставени свободно и без намеса, развиват сензорните си умение спокойно и със собствено темпо (отварам тук една скоба –  все пак има деца, които поради различни обстоятелства при раждане (преждевременно например) или в своето развитие, имат нужда от повече подкрепа в тази област, но това са изключения, отколкото правило и тази подкрепа пак може да бъде чрез техните дейности)

Езикови (речеви) компетенции -кажете ми наистина честно – как се развиват речевите компетенции и умения? Точно така – чрез речта. Чрез говорене. Просто като говорим. Ето защо, децата в свободна среда, които ПО ВСЯКО ВРЕМЕ могат да говорят и да кажат нещо (вместо да мълчат, слушат и говорят само при разрешение) и са заобиколени от свои ГОВОРЕЩИ връстници, по-големи деца и възрастни – тоест – хора, които правят същото, развиват своите речеви умения много по-бързо, естествено и лесно и нямат нужда от някаква подготовка, специално създадена и проведена от възрастни. Те слушат различна реч непрекъснато, упражняват своята непрекъснато, и, както ни подсказва здравата логика, непрекъсната практика естествено способства за развитието на техните умения.

Може да продължаваме и още, но се страхувам, че ще стане вече скучно и досадно. Пък и всичко започна просто с идеята да споделя за фината моторика, а къде отиде – малко по-глобалната картина. Междудругото, аз самата обичам много всякакъв такъв тип занимания за фина моторика – намирам ги за приятни и ги правя с удоволствие. Просто не се заблуждавам, че децата не могат да се справят и без тях.

 

 

 

 

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s