Митовете в образованието, на които все още вярваме – МИТ 1

Мит 1

Някой (учител) може да научи някого (ученик) на нещо, когато той (първият, учителят или пък страничен човек/институция) реши, че му е времето, без вторият (ученик) да е стигнал сам до нуждата от това

Спомням си ясно един свой урок пред 5 клас.

Сложно съставно изречение.

Застанах пред класа, погледнах децата. Звънецът точно беше бил, повечето от тях още си говореха оживено и разпалено по теми, които живо ги вълнуват, озаряват лицата им и карат цялото им същество да трепти от интерес и любопитство. Някои вече се опитваха да се усмирят, да замълчат, да ме чуят.

Стоя пред тях и сърце не ми дава да ги прекъсна. Да прекъсна този невероятен поток от обмен, взаимодействие, споделяне, радост и учене. Да, учене! Е, не по темата, която е поставена за днес, а по темите и областите, които вълнуват тях сега – роботи, ракети, видео игри, свободна енергия, пистолети и някакви други видове оръжия…(ммм, да, класът бе предимно от момчета, имаше и няколко момичета – тях ги интересуваха основно дрехи, моден дизайн, едно-две реалити шоута и една нашумяла поп изпълнителка). Също така учене в изразяване, изслушване…учене на и упражняване на общуване…

Запитах се – колко от тях въобще ще раэберат какво им казвам? Колко от тях ще го запомнят? Колко от тях ще го научат? О, те ще ме слушат, убедена съм, че ще ме слушат – не защото им е безумно интересно, а защото ме обичат и искат да ми съдействат и сътрудничат, искат да ми помогнат, искат да правим неща заедно. И да – аз съм се опитала да направя урока интересен – има игра, има забава и смях, има откривателство, има весели неща, има интересни (според мене) упражнения. Но въпреки това, въпреки всичко това колко от тях ще запомнят и научат това, което ще им преподам? На колко от тях то няма да изхвърчи с двеста от мозъка им 2 часа, 2 дни или 2 седмици след урока (а защо не и две минути, хаха), за да отстъпи място на онова другото – интересното, вълнуващото, важното им, защото това, което аз им казвам сега не ги вълнува, не им е интересно, не им е и нужно и на практика им е напълно безполезно знание, механизмът на ума за което си има прекрасна ключово-полезна delete система, за да се освобождава от ненужното и да прави място за нужното и съотносимото към момента. Колко от тези деца ще научат реално за сложното съставно изречение?  Това, че аз съм застанала пред тях и те ме слушат (което дори не е масовият случай) означава ли, че го научават? Означава ли, че го разбират? Не. Това е ясно.

Тогава?

Какво е условието/какви са условията, за да научат това знание?

Моят отговор?

Само тези, които са поискали да разберат за него. Всички останали – ще го научат, когато поискат. Или когато им потрябва – но тогава, ако наистина им трябва, те ще поискат – значи се връщаме към първото условие.

И сега идваме към ужасяващия, направо парализиращ въпрос – ами ако никога не поискат? Отговорът е от прост по-прост – значи не им е интересно или не им трябва.

Да ги разгледаме значи отблизо опциите –

  • вариант 1 – не им е интересно – дори и да им го преподадем – ако не им е интересно – ще го забравят.
  • вариант 2 – не им е нужно – дори и да го преподадем – няма да го използват – тогава за какво им е? Пак ще го забравят – знаете, че умът ни забравя неща, които не използва – умението да забравяш е също толкова важно като умението да помниш – нали все пак трябва да имаме място за новите неща всеки ден.

Е, какво излиза? Излиза, че преподаването му, когато не ни е интересно или нужно, е напълно безполезно, тъй като не прави никакъв смисъл за нас към настоящия момент. А дали ще започне да прави някога – един господ бог знае. А ако ни потрябва – винаги можем да си го набавим – нали не се самозаблуждаваме, че само на 11 (в пети или който и да е там клас) можем да научим какво е сложно съставно изречение?

И така си седях аз пред моите ученици – с моите размисли. С копнежа да отговоря на техните въпроси, нужди и интереси. С въпроса – можеш ли въобще някога изобщо да научиш някого на нещо, когато той не иска с това (с уговорката, че говоря за знание дългосрочно, смислено и полезно за индивида – мисля, че в противния случай всички сме съгласни, че няма смисъл да си правим усилието – за сдобиване с краткотрайно, ненужно и безполезно знание по принцип).

Сега, пет години по-късно, отново мисля по същите въпроси.

Една от възможностите, които човек получава, бидейки учител в демократично училище, е възможността ежедневно да наблюдава как се случва ученето в свободни условия. Когато понаблюдаваме малко този процес, започва да ни се струва смешна и направо комична идеята, че някой може да научи в определен от него момент някого на нещо. Изглежда направо като фантастика. Но не защото не можем да ги хванем децата на едно място и да ги накараме да слушат. Не, това е възможно – все пак, ние възрастните добре знаем различни техники, манипулации, знаем залъгвания, заплахи, обещания, подмамване и т.н.  А и те, децата, милите, наистина са съдействащи! Но не, не заради това. А защото наистина няма сила на света, която да те накара да научиш нещо, ако ти не си готов (узрял) за него и ако моментът не е дошъл. Ако мозъкът ти не е готов да го поеме, обработи, разбере. То може да влезе в тебе в настоящия момент, когато ти се „предава“, може дори да се позавърти в тебе и след това неминуемо ще излезе – ако не ти е нужно, полезно, важно в момента – ако към момента не ти трябва, а е ей така – за по принцип…или пък – за вбъдеще.

Дали едно нещо ще бъде запомнено/запаметено от човек/дете, зависи от два фактора – тоест – един от двата или и двата, но ПОНЕ един от тях трябва да е налице:

  1. Дали му е интересно и вълнуващо към момента
  2. Дали му е нужно

Един учител може да планира, разкаже, представи по възможно най-увлекателния начин, но дали то ще стигне все пак до детето, дали ще влезе в неговия ум, дали ще намери своето място там (като създаде връзки), дали ще остане там – за повече от 2, 5 или 10 секунди – това никой не може да каже! Защото всичко казано и показано ще мине и замине покрай ушите, очите и мозъка, ако моментът не е назрял и ако човек сам не е стигнал от нуждата да го поеме/погълне/усвои това знание/умение/информация. Всичко ще мине и замине като бързия влак за София покрай стара и изоставена селска жп гара – нито ще се чуе, нито ще се разбере, нито ще се възприеме, нито ще се осмисли, нито ще се внедри като знание. И не, причината няма да е защото детето не е съдействащо, няма да е защото не слуша – напротив – дори и то цялото да се е впрегнало да слуша – пак няма да чуе – ако нищо от казваното не е съотносимо към настоящото състояние и положение на съществото му (включая лични собствени интереси, желания, нужди). Няма да бъде чуто и ще бъде възможно най-скоро  забравено.

Ето защо, цялата идея върху която е построена настоящата образователна система – че някой някого може да научи на нещо, без този някого да го иска към момента, е една голяма илюзия, измама.

С радост открих едно кратко споделяне от друг учител по същия въпрос – превеждам го и го споделям:

„Никога не се преструвам, че знам какво децата ще научат през някой конкретен ден, и честно казано, всеки учител, който го прави, е заблуден. Никой не може да знае какво друг човек ще научи. Можете да се надявате. Можете да планирате. Можете да поучавате себе си. Можете дори, ако сте особено умен, да изхитрите някой да учи нещо, но идеята, че даден човек може да научи на нещо друг, при конкретни ограничени, избрани от него обстоятелства, е един от най-големите образователни митове.

Има един цитат, който е най-често приписван на Буда, но най-вероятно има теософски произход: „Когато ученикът е готов, учителят ще се появи.“ Обичам тези цитати, които продължават да съществуват, защото са верни дори и след като вече отдавна не могат да бъдат проследени обратно до Буда, Сократ или Айнщайн.

Опитах се, повярвайте ми, да предам конкретна информация на децата, като например, когато им обяснявам, че мръсотията е основно направена от вулкани, мъртви неща и екскременти на червеи, но през повечето време единствената информация, която се залепва за тях е тази, за която децата вече задават въпроси.“   

Целият текст е ето тук: http://teachertomsblog.blogspot.bg/2017/04/a-place-not-of-teaching.html

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s