„Уф, ти можеш и сам!“

Резултат с изображение за help children

 

„Мамо, мамо, ела да ми помогнеш да напиша това“ – долита многократно от съседната стая.

„Ех, ти можеш и сам да го напишеш!“ – възкликва леко раздразнено глас в главата ми.

И все пак ставам и отивам.

Защо?

Защо ставам и отивам?

Не го ли разглезвам така това дете, да му ги пиша аз, нали трябва да се учи само, не са ли капризи, прищявки, лигавчения това? Защо ще му помагам аз, като може и сам?

Защото, в желанието ни децата ни да правят вече нещата сами, в очакването ни да се научат, в нетърпението ни да стане бързо, ние забравяме два много важни етапа в ученето на децата – два етапа, които, така, елегантно, ни се ще да прескочим, пропуснем и някак подминем, затваряйки си очите. Но те са важни, те са ценни и присъствието им в цялостния процес на учене е ключово. Това са цели два етапа, преди момента „правя го сам и нямам нужда от друг“. И незнанието им (това, че не ги знаем) или опитите да ги прескочим (това, че се опитваме да ги пропуснем или скъсим), или раздразнението ни (това, че се дразним, че ги има и съществуват или че продължават прекалено /според нас/ дълго ) не ги отменя по никакъв начин. Само затруднява и забавя ученето.

  1. Етап номер едно – децата да ни видят, гледат, наблюдават нас как го правим – личният пример, родителският пример.

Няма нужда да повтаряме непрекъснато „оправи си леглото, направи това, направи онова.“ Нека се замислим дали ние ги правим, какво точно правим, защото децата гледат нас, повтарят нас, учат се чрез нас и нашите действия.

Много често, когато този етап отсъства, на децата тази дейност (усвояването на съответното умение или дейност) им се струва безсмислена, те не разбират за какво им е, тъй като никога или рядко, почти никога, не са виждали възрастен да я прави. Ако са наблюдавали – те някак естествено и подсъзнателно разбират нуждата от нея в живота и света, защото са виждали, че възрастните я използват в живота си. Но ако не са и ако самите те не са се сблъскали челно с желанието или нуждата да я усвоят – съвсем естествено ще им се струва ненужно да я усвояват/учат, докато реално не им потрябва или не видят смисъл и полза от употребата им (в момента, а не в далечния бъдещ момент, когато ще им потрябва! Понеже децата живеят в настоящето, в тук и сега, за тях аргументът „като пораснеш, ще ти трябва“ не е много тежък.)

Освен това, добре е да обръщаме внимание и на следното –  каква настройка правим ние самите съответните дейности, които искаме от децата да започнат да правят сами? Дали ги правим с удоволствие и желание? Или с досада и нежелание? Децата улавят тези натройки и много трудно ще започнат да правят с желание нещо, което са наблюдавали ние да правим с нежелание.

  1. Етап номер две – да го правим заедно.

Уф, досада, пак ли, е, защо, ама нали вече го може сам.

Да, може го, но между това да го правят мама и тати и това да го правя съвсем сам, стои този междинен преходен момент, който, може и да продължи малко повече отколкото на възрастния му се иска, но е наистина необходим. Там детето доизгражда своята увереност в новото умение и в същото време многократно се уверява, че въпреки че вече може сам, мама и тати все още са на линия за него – то изпробва и изпробва това. Не – би казал някой – прави го от чист мързел. Може сам, но иска друг. Разбира се, ако на детето все още му е трудно в новото умение и може някой да го отмени – разбира се, че ще се възползва, само глупав човек не би се възползнал, нали? А вашето дете не е глупаво, разбира се! И вие не бихте отказали помощ или пък пълна отмяна от нещо, което доста ви затруднява – можете го, ама не много добре, а около вас има хора, които го правят перфектно. И вие бихте се възползвали, убедена съм. Вашето дете – понеже не е глупаво – и то. Е, ще кажете – ама то така няма да се научи, да му стане по-лесно. Ако продължите да го правите вместо него всеки път – да, най-вероятно да. Но ако вместо това го правите заедно – тоест – реално помагате, а не го отменяте изцяло – тогава няма да се върнете крачка назад в етапа където детето не го може и правите само вие, а ще останете в етапа, в който го правите заедно и вие помагате. Отделно, няма нищо лошо, погрешно или страшно в това да има моменти, които, според ваша преценка, да отмените детето напълно – когато видите, че то е уморено, разстроено, не е в кондиция. Същото бихте направили и с приятел, защо да не го направите с вашето дете? Представете си например ваш приятел, който трябва да направи нещо, но е много изморен. Вие няма да му кажете: Ааа, няма да го направя вместо тебе, защото можеш и сам!“, нали? Именно! Ще помогнете!..

Наистина този етап понякога продължава по-дълго, отколкото можем да понесем, че е досадно, че понякога нямаме време (и е ок в тези моменти да си кажем – нямам възможност, не мога), но не и да го пренебрегваме изцяло, не и да искаме да го прескочим изцяло.

Знаейки колко е важен, знайки, че в него се полагат основите и увереността в изпълнението на бъдещото умение, е по-лесно да станем и да отидем отново при поредното повикване или молба да направим нещо.

И да го направим – заедно!

Ето затова ставам, отивам и помагам.

Не бързам.

Оставям нетърпението си в шкафа.

Всичко с времето си.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s