Децата сами се учат да четат

Резултат с изображение за kids reading

Основното схващане в нашата култура е, че децата трябва да бъдат научени да четат, но опитът на „ънскулинг“* семейства и хора, занимаващи се със училищното движение Съдбъри* доказват противното. Тук, въз основата на истории, разказани от семейства, са седем принципа, отнасящи се към темата как децата се учат сами да четат без формално обучение.

Основното схващане в нашата култура е, че децата трябва да бъдат научени да четат. Огромни количества изследвания са извършвани в опит да се разбере какъв е научно най-добрият начин да се случва това. В образователните купчини от книги във всяка голяма университетска библиотека можете да намерите редове от книги и много списания, посветени изцяло на темата за това как да преподавате четене. В образователни среди разгорещени дебати, наречени „войните за четенето“, вилняха в продължение на десетилетия между тези, които вярват, че трябва да се наблегне върху преподаването на фонемите и фонетиката и тези, които възприемат онова, което е наречено „цялостен подход спрямо езика“ за обучение по четене. Множество контролирани експерименти са проведени, сравнявайки един метод с инструкциите в друг метод, подхождайки към децата в предучилищна възраст и първокласниците като към опитни морски свинчета. Хората с фонетичния метод за четене казват, че техният метод е „спечелил“ в тези експерименти, а хората с цялостния подход към езика казват, че експериментите били нагласени.

Доказателството от стандартните училища е, че четенето не „идва“ лесно при децата. Огромни количества време и усилия отиват в обучение по четене, от предучилищна група през повечето от времето в начален курс. В допълнение, възпитателите насърчават родителите на малки деца да ги учат на четене и вкъщи, за да подготвят децата за обучението по четене в училище или за да допълнят и подпомогнат това обучение. Огромни индустрии са се развили около създаването и промотирането на образователни и обучителни материали за тази цел. Нямат край интерактивните компютърни програми, видеа и помагалата в специално подредена „научно обоснована“ последователност, според техните създатели – да преподават фонеми и фонетика и да осигурят нарастваща база от думи за начитаещите читатели.

Насроко четох статия от двама когнитивни учени, които твърдяха, че следващото развитие в обучението по четене ще бъде индивидуализираното обучение. [1] Според авторите, методи за модерно мозъчно образно изследване ще бъдат използвани, за да се разбере уникалния стил на учене на всяко дете, и програми за показване на дигитални текстове ще бъдат използвани, за да се научи на четене всяко дете, според неговите собствени уникални нужди и начин на учене. Авторите и техните колеги, наистина, работят по разработването на такива системи. За мене, това изглежда глупаво. Уникалните нужди на всяко дете, и тези от тях, които засягат четенето, не са просто функции на различия в хардуера на мозъка, но варират от ден на ден и всеки момент на базата на конкретните преживявания и желания на всяко дете, които самото дете контролира. Ще започна да вярвам в твърденията на тези изследователи, когато видя доказателства, че образното изследване на мозъка може да се използва, за да се предскаже предварително съдържанието на мечтите.

В ярък контраст с цялата тази истерия около обучението по четене стои мнението на хората, участващи в „unschooling“ движението и Съдбъри училищата, които твърдят, че четенето не е необходимо да се преподава изобщо! Докато децата растат в грамотно общество, заобиколено от хора, които четат, те ще се научат да четат. Те може да задават въпроси по пътя си и да получат различни насоки от другите, които вече знаят как да четат, но те са тези, които ще поемат и движат инициативата във всичко това и ще ръководят и дирижират целия процес сами. Това е индивидуализирано обучение, но не изисква образно изследване на мозъка или когнитивни учени, то изисква много малко усилия от страна на някой, различен от самото дете, което се учи. Всяко дете знае точно какъв е неговия стил на учене, то знае точно за какво е готово в съответния момент и ще се научи да чете по неговия собствен уникален начин по свой уникален график.

Преди 21 години двама от моите студенти проведоха проучване за това как учениците се учат да четат в Съдбъри Вали, Sudbury Valley School, където учениците са свободни да правят каквото пожелаят по цял ден (погледнете есето ми за Sudbury Valley).[2] Те идентифицираха 16 ученика, които са се научили да четат след записването си в училище и не са получили никакви систематични инструкции и обучение по четене. Моите студенти интервюираха тези ученици, техните родители и училищния персонал в опити да разберат кога, защо и как всеки един от тях се е научил да чете. Онова, което откриха, слага край на всякакъв опит за обобщение и генерализация на процеса по научаване на четене. Учениците започнали своето първо реално четене в забележително широк възрастов спектър – някои тях били на 4, други на 14. Някои от тях се научили да четат много бързо, преминавайки от никакви умения за четене до напълно леко и гладко четене в рамките на няколко седмици, други се научили доста по-бавно. Няколко от тях учили да четат съвсем целенасочено и съзнателно, систематично работейки по фонетиката и желаейки помощ отвън в този процес. Други просто „прихванали“ четенето. Те осъзнали, един ден, че могат да четат, но нямали никаква представа как са се научили да го правят. Нямало никаква систематична връзка между възрастта, в която учениците се научили да четат и това колко четат към момента на взимане на интервюто. Някои от най-ненаситните читатели се били научили по-рано, а други – по-късно.

Моят син, който е част от училищния персонал в Съдбъри Вали, ми казва, че това изследване на моите студенти вече не е актуално. Неговото впечатление е, че повечето ученици в Съдбъри Вали днес се учат да четат по-рано и с още по-малко съзнателно усилие отколкото преди, защото са потопени в една култура, в която хората общуват редовно с писменото слово – в компютърните игри, email, Facebook, телефонни съобщения и други подобни. Писаното слово за тях по същество не е много по-различно от говорното слово, така че биологичната машина, която всички хора имат за възприемане и научаване на говорното слово, се ангажира и заема и с научаване на писане и четене. Аз бих се радвал да изучавам това по някакъв начин, но досега не съм измислил как да го направя, без да се натрапвам.

Преди няколко седмици поканих читателите на блога ми, които са били в ънскулинг движението или в Съдбъри училище да ми пишат с истории за това как са се научили да четат без формално обучение. Осемнадесет души – повечето от тях идентифициращи се като родители на ънскулъри – бяха така мили да споделят своите истории с мене. Всяка история е уникална. Точно както моите студенти откриха в Съдбъри Вали, изглежда няма „модел“ за това как необучаваните в четене деца се учат да четат.

Сортирайки и организирайки основните точки във всяка история, аз все пак извлякох това, което на мене ми изглеждат като седем принципа, които могат да хвърлят известно общо разбиране върху процеса на усвояване на четенето без формално обучение. Избрах да организирам останалата част от тази статия около тези принципи и да илюстрирам всеки с цитати от историите, които ми бяха пратени. Някои от хората, които изпратиха историите си до мене, помолиха да използвам само първите им имена и да не използвам имената на децата им, затова аз ще използвам този подход в целия ми материал.

 

Седем Принципа на усвояване на четенето без обучение

  1. За деца, които не посещават традиционната образователна система и не получават формално обучение, няма критичен период или най-добра възраст за придобиване на умения за четене

За децата от стандартните училища е много важно да се научат да четат по график, по разписание, продиктувано от училището. Ако се провалиш в това, няма да бъдеш в състояние да се справиш с останалата част от програмата и може да ти бъде сложен етикет „провал“ или да повториш клас или пък да те сметнат за дете с умствено изоставане/психично увреждане. В стандартните училища да се научиш да четеш е ключът към останалото учене. Първо „се учиш да четеш“ и после „четеш, за да учиш“. Без да знаеш как да четеш, не можеш да научиш останалата част от учебния план и програма, защото повечето от нея е представена чрез писано слово. Има дори доказателства, че провалът в усвояването на умението да четеш в предвидения от училището график води до последваща злоба в стандартните училища. Едно проучване, проведено във Финландия, установи, че слабото четене в предучилищна възраст и в детската градина прогнозира слабо четене и в началното училище, а също така прогнозира и значителни поведенчески проблеми /проблеми в поведението/.[3]

Но работата е съвсем различна с ънскулваните деца. Те могат да се научат да четат по всяко време без очевидни негативни последствия. Историите, които бяха изпратени до мене от читателите на моя блог включват 21 отделни случаи на деца, учещи се да четат, в които възрастта на първото реално четене /четене и разбиране на пасажи от разкази и текст/ бе спомената. От тези истории две деца бяха случили това на 4 години, седем – на възраст между 5 и 6, шест – на 7 или 8 години, пет – на 9 или 10 и един – на 11.

Дори в едно и също семейство, различните деца се учат да чета на доста различни възрасти. Диане ми написа, че нейната първа дъщеря се е научила да чете на 5 години, а втората й дъщеря – на 9-годишна възраст. Лиза пък съобщи, че единият й син е започнал да чете на 4, а другият – на 7. А Беатрис – едната й дъщеря се научила преди 5, а другата –а на 8.

Нито едно от тези деца няма трудности в четенето днес. Беатрис съобщава, че дъщеря й, която не е можела да чете до 8-годишна възраст, е днес на 14 и чете „тонове книги на година“, „написала е новела“ и „е спечелила множество награди за поезия“.

Историята, която се повтаря често в тези истории на „научаване на четенето“ е, че, понеже децата не са насилвани да четат против волята си, те има положително отношение към четенето и към ученето като цяло. Това е може би най-ясно формулирано от Джени, която ми писа следното по отношение на дъщеря си, която днес е на 15 и не е можела да чете добре до 11-годишна възраст: „Едно от най-хубавите неща, което се случи покрай това, че й позволихме да чете с нейното собствено темпо и по нейна собствена инициатива е, че тя „притежава“ този опит и чрез притежаването на този опит тя осъзна, че ако може да направи това, следователно може да научи всичко. Никога не сме я пресирали да учи нещо – никога, и благодарение на това, нейната способност да учи остана непокътната.

  1. Мотивираните деца могат да стигнат изключително бързо от момент с никакви умения за четене до съвсем гладко четене

В някои случаи ънскулваните деца напредват от етап на никакво четене до етап на четене за период, който на наблюдателите се струва светкавичен. Например, Лиза пише: „Нашето второ дете, което е „visual thinker“, не можеше да чете до 7-годишна възраст. Години наред той или отказваше каквото имаше нужда да знае от някакви изобразителни знаци или, ако нещо съвсем зациклеше, молеше брат си да му го прочете. Помня деня, в който той започна реално да чете. Той помоли брат си да му прочете нещо на компютъра и брат му отговори – „Имам по-интересни неща да правя от това да ти чета цял ден.“ и си отиде. До няколко дни вторият ми син четеше доста добре.“

Диане написа: „Моята първа дъщеря не четеше до 5-годишна възраст. Тя навърши 5 през март и до края на същата година можеше да чете гладко, високо, без паузи или колебания.“ А Кейт написа, че нейния син, 9-годишен, „научил сам себе си да чете“ в период от само един месец. За това време той преминал от лошо четене до гладко и свободно четене, доста по-добро от онова, което стандартното училище дава за възрастта му.

Такова стъпаловидно развитие в уменията за четене може да се установи поне частично,  защото по-рано, по-тайни етапи на ученето не са били забелязани от наблюдаващите отстрани, а много често не са били забелязани и от самия учещ се. Карен разказва как е наблюдава сина си да придобива внезапна увереност. Тя написа: „През последното лято, моят син, сега на 7, премина от криене на неумението си да чете до четене на цели глави от книги. За едно лято! Сега, шест месеца по-късно, той се чувства толкова достатъчно уверен в способностите си за четене, че редовно сутрин като стана го намирам да чете на сестра си. Той дори предлага да чете на мене и на баща му. Това бе просто немислимо преди година, когато той криеше нивото си на умения за четене от нас заради срам и липса на увереност. Много съм доволна, че не го пресирахме и натискахме в тази посока!“

  1. Опитите да се насили „четенето“ могат да постигнат обратен ефект

Трима от хората, които изпратиха историите си до мене, ми написаха, че в някакъв момент да се опитали да преподават четене на своите нечетящи деца и че опитът е имал негативни последствия. Ето какво казват те.

Холи написа, че когато нейният син бил на около 3 години и половина, тя започнала да го учи да чете.  „Намерих му книги, с които да започне да се упражнява…Мисля, че той наистина все още не беше готов да чете, но независимо дали е бил готов или не, той недоволстваше от това, че е каран да прави нещо, което не е негова идея и съответно се противопоставяше и съпротивляваше…Доста бързо осъзнах, че въпреки напредъка, който той показваше в уменията си за четене, това, което правех, му носи повече вреда, отколкото добро, защото го карах да мрази четенето. Веднага прекратих формалното обучение по четене и се върнахме към това да му чета аз, когато той иска.“ Холи продължава писмото си с информацията, че приблизително две години по-късно, нейният син „изцяло тайничко“ започнал да преглежда сам книгите си и в крайна сметка да ги чете, очевидно криейки интереса си и тези си занимания, за да не се почувства притиснат да ги прави.

Беатрис написа за нейната дъщеря, която се научила да чете на 8 години: „Аз съм виновна, че се опитах да я „накарам“ да чете, когато беше на 6 години – направих това, защото се притеснявах, че децата в училище ще учат това умение и не исках тя да изостава. След няколко седмици настояване тя да чете, тя ми каза да я оставя на мира и че няма да бъда част от моята схема и че ще се научи да чете, когато е готова.'“

А Кейт – майка на домашни ученици в Англия, написа по отношение на своите опити да научи сина си да чете: „До 9-годишна възраст той се съпротивляваше  на всякакъв английски и четенето се превърна в редовна битка. Той се противеше и го намираше за скучно и се разсейваше и най-накрая аз го преживях и опитах нова политика, в която просто го оставям и оставям желанието си. Казах му, че никога повече няма да го карам да чете и дори няма да го предлагам…През следващия месец той тихичко прекарваше време в стаята си…и се учеше да чете…аз бях прекарала четири години да го уча на основите /когато не беше заинтересован от това/, а съм сигурна, че можеше да ги научи за седмици.“

  1. Децата се научават да четат, когато четенето за тях става ценност и нужда

Има един стар виц, който чух за първи път преди няколко десетилетия – за петгодишно дете, което никога не е казвало нито дума. Един ден, по време на обяд, то казва: „Тази супа е студена.“ Майка му, буквално припадаща от вълнение и радост, казва: „Детето ми, ти говориш! Защо не си ми казвал нищо досега?“ „Ами – казало момчето – до този момент супата винаги беше топла.“

Тази история е напълно апокрифна, що се отнася до ученето да се говори, поради което я разглеждаме като шега. Децата се учат да говорят независимо от това дали наистина имат нужда да говорят, за да бъдат посрещнати техните нужди – те са генетично програмирани за говоренето. Но същата тази история, малко модифицирана,  може да се приложи съвсем логично за ученето да се пише. Децата изглежда се учат да четат, самички, когато видят някаква добра причина за това. Много от историите, които ми бяха изпратени, илюстрират точно тази идея. Ето някои примери:

За своята дъщеря, която посещава Съдбъри училище, Аманда написа следното: „Тя постоянно обясняваше на хората, че не може да чете, докато не направи едни браунита миналия ноември, когато беше на 7г. Тогава помоли баща си и мен да й направим любимите й браунита, но нито един от нас не беше склонен да ги прави точно в този момент. Малко по-късно тя се втурна в стаята и ме попита дали бих включила фурната за нея и да й намеря един тиган с размери 9 на 13. Намерих й тиган и й включих фурната. По-късно тя отново дойде при мене и ме помоли да сложа браунитата във фурната. След това каза – „Мамо, мисля, че вече мога да чета.“ След това ми донесе няколко книги, от които започна да чете високо, докато изведнъж не скочи и каза: „Тези браунита миришат добре. Ще ги извадиш ли вече от фурната?“. Сега тя обяснява да хората, че знае да чете и че сама се е научила как.“

Идзи, 19-годишно момиче, ънскулър и прекрасно образован блогър, ми изпрати линк към едно есе в своя блог за собствените си спомени по отношение на това как се е научила да чете. Тя пише следното:  „Когато бях на 8 или 9, майка ми четеше на мене и моята сестра първата книга за Хари Потър. Но тя имаше и други неща за вършене, освен да ни чете, а и ако четеше дълго, гласът й ставаше доста дрезгав. Затова, фрустрирана от факта колко бавно върви четенето и силно желаейки да разбера какво следва по-нататък в историята, аз взех книгата и започнах да я чета сама.“

Мари пиши по отношение на своя 7-годишен ънскулван син следното: „Той намери стимул да чете добре през участието си в местния театър. Той винаги е бил много запален по създаването на „шоута“, но сега вече е достатъчно голям, за да има реално преживяване и опит в тази сфера. Той вижда четенето като неразделна част от тази дейност, която обича и това му дава силна причина да се развива като читател. Наскоро имаше участие в постановката „Сън в лятна нощ“ и трябваше да прочете и запомни Шекспир. Не му трябваха никакви инструкции от страна на учител. „

Джени написа, че нейната дъщеря, която не е била започнала да чете книги до 11-годишна възраст, е задоволявала любовта си към истории чрез моментите, в които някой й е четял, чрез гледането на филми, чрез слушането на касетки и CD-та от библиотеката. Най-накрая тя започнала да чете, защото не е имало друг начин да задоволи интереса си към видео игрите като ToonTown и манга книги /японски комикси, бел.ред./, които изискват четене, което никой не би правил за нея.

  1. Четенето, като много други умения, се учи социално чрез споделено участие.

Наблюдения в Съдбъри Вали и други Съдбъри училища показват, че много деца там се учат да четат чрез игра в среда на свободно смесване на деца от всички възрасти. Деца, които умеят да четат и деца, които не умеят да четат играят игри заедно, включително компютърни игри с написани думи. За да продължи играта, децата, които могат да четат, четат думите от инструкциите и онези, които не могат да четат ги наблюдават в това.

Винсент Лопес, член на персонала в училище Диабло Вали /Съдбъри училище/, ми изпрати този хубав пример за учене чрез смесване на възрастите – „В залата за изкуство децата правят знаци, с които имитират едно телевизионно предаване, което току-що започна. Едно петгодишно дете се опитва да прочете табелата с помощта на своите по-големи съученици. Учениците учат, защото искат да схващат смешките и шегите, да бъдат по-напреднали, подобно на  по-големите си съученици.“

Почти всички истории от ънскулваните деца включват примери със споделено участие в четене. Един от любимите ми е представен от Даян, която отбелязва, че дъщеря й, която се научила да чете на 5 години, започнала да се интересува от четене покрай редовната семейна традиция да се събират заедно да четат Библията. „Още преди да се беше научила да чете, тя настояваше да има свой ред на четенето.“

Други пишат за споделени семейни игри, включващи думи или за споделено гледане на телевизия, в което ръководството и надписите на екрана се четат на все още нечетящите. С течение на времето, на нечетящите започва да е необходима все по-малко помощ, те започват да разпознават все повече думи сами и да четат все повече думи самостоятелно. Най-често споделяните примери за споделено участие са тези на родители, или понякога братя или сестри, четене на истории на нечетящи все още деца, често като част от ритуала за лягане. Нечетящите гледат в думите, както и в снимките и понякога четат отделни думи или отделни части от думите, или пък запомнят книги, които са им били четени многократно и след това се преструват, че четат книгите. Преструването постепенно се превръща в реално четене.

Най-често се споменава примери за споделено участие са тези на родителите, или понякога братя и сестри, четене истории на nonreaders, често като част от ритуала на лягане. Nonreaders гледат в думите, както и снимките, и понякога Прочети на думите; или те запомнят книги, които са били прочетени, за да ги многократно, а след това по-късно те се преструват, за да прочете книгите, докато всъщност се грижат за някои от думите. Прави четене постепенно се превръща в реално четене.

В предишни свои есета съм давал препратки към работата на великия руски психолог Лев Виготски, чиято основна идея е, че децата развиват нови умения първо социално, чрез споделено и съвместно с други по-можещи хора участие в някаква активност, и след това по-късно започват да използват новите умения за своите собствени цели. Този общ принцип със сигурност изглежда да е валиден за четенето.

  1. Някои деца проявяват интерес към писането преди четенето и се учат да четат, докато се учат да пишат.

Поне седем от хората, които ми изпратиха историите си, казаха, че тяхното дете е проявило интерес към писането /на ръка или на клавиатура/ преди или едновременно с първоначалния им интерес към четенето. Ето четири примера:

Мари написа за нейния син, който сега е на 7: „Той е художник и прекарва часове наред рисувайки неща, особено истории и изобретения. Съвсем естествено в един момент той пожела да направи неговите рисунки „да говорят“ чрез надписи, заглавия, инструкции и цитати…Последваха много въпроси от рода на „Мамо? Как се пише „Суперкучето иска да си отиде у дома.“?“ Аз спелувах как се пише изречението и пет минути по-късно идваше следващия въпрос: „Мамо? Как се пише „Суперкучето вижда своята къща.“?“ Това момче се научи да чете, поне частично, от изреченията, които сам беше написал.

Беатрис разказа подобна история за нейната най-малка дъщеря, която се е научила да чете преди да стане на 5 години. „Тя се научи да чете покрай желанието си да изразява себе си чрез писмени думи. От момента, в който вече можеше да държи сама химикалка, тя пишеше поема, песен, създаваше реклама и имаше нужда да й спелувам: „Как се пише бобър? Как се пише предполагам?

Лиза Р. написа за своя син, който в момента е по средата на ученето си да чете: „Неговите умения да чете са обвързани с усилията, които полага да пише…Той вече е написал кратки бележки и заглавия на истории, опирайки се на собственото си фонетично изговаряне на думите.  Понякога пита как се произнася думи, за да напише бележка или книга. Чрез повторение, той сега е запомнил някои от тези думи.“

Лиза В. пише: „Нашето най-голямо дете се научи да чете, когато беше на 4 години като страничен резултат от опитите си да намери безплатни онлайн игри на компютъра. Той отваряше браузъра и ме молеше да му спелувам как се пише безплатни, след това онлайн, след това игри. И изведнъж започна да чете.“

  1. Няма предсказуем „курс“ /път, модел, начин/, по който децата се учат да четат.

За да не ви остави това есе с убеждението, че аз и хората, които са ми разказали тези истории, сме ви научили на нещо полезно за това как „да научите“ или „да помогнете“ на вашето дете да започне да чете, аз ви уверявам, че не сме. Всяко дете е уникално. Вашето дете трябва да ви каже как можете да помогнете или пък не. Аз нямам представа за това, както и никой така наречен експерт по четене. Моят единствен съвет е – не го насилвайте, слушайте детето си, реагирайте и отговаряйте адекватно на неговите въпроси, но не прекалявайте, давайки повече информация на детето от това, което то иска да знае. Ако непрекъснато се прекалява, детето ще се научи да спре да задава въпроси.

Немалка част от хората, които ми писаха, изразиха изненадата си от последователността, през която тяхното дете е минало в своето учене да чете. Някои са научили да четат доста екзотични думи, преди да научат по-прости думи. Някои, както казах, първо са се научили да пишат и после да четат. Някои сякаш са се учили с бързи темпове и след това рязко са спрели за няколко години, преди да напреднат по-нататък. Ние възрастните могат да се наслаждаваме да наблюдаваме всичко това, само ако помним, че не е наша работа и отговорност да го променяме.  Ние сме просто наблюдатели и понякога инструменти, които нашите деца използват за своите избрани пътища.

–––––-

Много съм благодарен на хората, които отделиха време да напишат своите истории и да ми ги изпратят. Надявам се, че много от вас, които сега са прочели това есе, ще добавят към тези истории свои собствени истории. Крайно време е да създадем реална база данни за многото начини, по които едни ненаправлявани и ненасочвани ънскулвани деца се учат да четат, база данни, която да контрастира на всички тези редове от книги за това как се преподава „четене“, които съществуват във образователната секция на всяка университетска библиотека.

И най-накрая, не мога да устоя да не завърша с една малка история за това как моя син се научи да чете. Той започна да чете много рано и една от първите индикации за неговите умения за четене се появи когато беше на три и половина и заедно гледахме паметник на Гражданската война на градски площад някъде в Англия. Той погледна написаните на паметника думи и каза: „Защо тези мъже биха се били и умирали, за да спасят глава лук?“ „Why would men fight and die to save an onion?“

–––-

See new book, Free to Learn(link is external)

–––-
Notes
[1] D. Rose & B. Dalton (2009), Learning to read in the digital age. Mind, Brain, and Education, 3, 74-83.
[2] R. M. Savio (1989), Self-initiative in the learning process; and A. DelGaudio (1989), SVS Reading Study. Unpublished senior honors theses.
[3] A. Halonen et al., (2006). The role of learning to read in the development of problem behaviour: A cross-lagged longitudinal study. British Journal of Educational Psychology, 76, 517-534.

Статията в оригинал: https://www.psychologytoday.com/blog/freedom-learn/201002/children-teach-themselves-read

 

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s