Уроци по целеполагане

„За да направиш прерия са нужни пчела и детелина. Пчела и детелина и една мечта голяма. Дори мечтата само стига, ако пчела и детелина няма!“

Емили Дикинсън

 

Нова детска версия, вдъхновена от децата в Центъра за демократично учене:

„За да научиш/направиш нещо ти трябват: цел, опит и възрастен. Много често и само първото е достатъчно.„

 

Цели

Една от основните цели на демократичното образование като образователен модел не е всички деца да се научат на нещо определено. Нe e с това всички деца да се научат да танцуват. Или рисуват. Нито с това всички деца да знаят къде в България има кафяви горски почви. Една от основните цели на демократичното образование е целеполагането /като под това нямам предвид „да се научат“ децата да целеполагат, а да имат пространство да упражняват това свое умение, което те притежават като абсолютно вродено и естествено/ – умението да поставяш сам пред себе си /за себе си/ цели. И да ги следваш. Докъдето решиш. Докъдето ти определиш – до перфектно овладяване на писмен и устен френски, до средно ниво на разговор с продавачката в магазина за хранителни стоки в Париж, до съвсем базово ниво – да мога да поздравя вежливо с Бонжур, Комон са ва. Това /целеполагането/ е обвързано с множество умения, които се самоизграждат и развиват – по пътя на следване на целта – някои по абстрактни – целеустременост, въображение, концентрация, фокусиране, отговорност, синхронизация с другите, изслушване, съобразяване, планиране, други по-битови – Кое точно време е четири часът?, Как се правят билети? Как се пише РЕД? Как се правят декори? 30 лева толкова много ли е за места на първи ред /все пак това е премиера/? Какво е професионално и какво е аматьорско /любителско/?

 

Раждането на целта

Когато целта се ражда и когато се роди в твоята глава, тогава нещата изглеждат по съвсем друг начин, отколкото когато се е родила в нечия друга глава, а ти просто я изпълняваш и приемаш за своя. Много повече усилия, много повече отдаденост, много повече време, внимание, фокус, грижи…Да, отглеждаш си я като бебе, докато порасне и се реализира, осъществи. Но не ти тежи. Целият процес на целеполагане и след това осъществяване е толкова природен и естествен, че няма нужда от учене, освен това, което се случва естествено по време на самия процес. Има нужда да бъде оставен да се случва и да не му пречим. Напротив – да помагаме, когато бъде поискано от нас и да наблюдаваме с радост. В ума на възрастния, който търси логични връзки, нещата могат да изглеждат много объркани. Единственият шанс е просто…да не слушаш този ум и неговото търсене на…връзка, която да му пасне на логиката, а да се оставиш по течението, особено когато то тече доста настоятелно, бързо и силно! Особено когато нещата се случват, с и без да искаш това, с и без да мислиш върху това, с и без да планираш или правиш нещо, и единственото, което ти остава е да решиш – с или без тебе – да участваш или да не участваш. Дори и когато това променя някакви предварително начертани планове. Но хората непрекъснато правят планове – ежедневни планове, месечни планове, годишни планове, бизнес планове и още какви ли не. Учителите – и те имат учебни планове. Плановете винаги включват различни стъпки и цели. В традиционния образователен модел, това винаги са цели за други хора – за децата. В демократичното образование – целта е децата да следват собствените си цели и да създават планове съобразно тях. Но работата с плановете е, че никога не можеш да предвидиш живота в цялото му многообразие и случване. Никога не можеш да предвидиш другите и техните индивидуални планове и цели. Никога не можеш да предвидиш, че точно в този ден една личност се е събудила с намерението да бъде магьосник, едно момиче най-накрая ще събере смелост да изиграе ролята на живота си /в момента/ – да бъде принцеса, и един любител на животните е решил да вземе именно крокодиловите си ръкавици, което, също така, по неведоми, непредвидими, непланирани пътища, се оказва чудесно допълнение към предните две – принцесата и магьосникът. Както и въобще не можеш да предвидиш, че тези три могат да бъдат свързани в прекрасна цялост. Само животът в неговата непланируемост /да, такава дума няма, но аз си я измислям:)/ – означава – невъзможност за планиране/ може да ти докаже, че може. И особено тогава – добре е да пуснеш. Да пуснеш плановете да отидат на кино…или както е в случая – на театър. Особено когато четенето на истории се превръща в измислянето на истории на които и Астрид Линдгрен би завидяла. С „Имам идея!“ едно дете /Тео/ напуска внезапно часа по литература, който, всъщност, отдавна /е, от около 15-тина минути/ е престанал да бъде часа по литература и е преминал плавно, както в доста от случаите /достатъчно много, че направо може да бъде обявено за принцип/ в творческо мислене, измисляне на истории, съчиняване на различен край, създаване на нови герои и т.н.

Приоритети

„Ами историята..?“ – подмята плахо учителят…“все пак..ние сме по средата на измислянето на история.“ /с други думи – по средата на някакъв процес!:)/ „Сега имам нещо по-важно!“ – отсича Тео уверено и категорично и излита от стаята. Какво можем да кажем в този момент? Че е невъзпитан, може би:) Нетърпелив? Спонтанен някак. Аз виждам друго – освен че може да целеполага, май със същия успех и лекота успява и да приоритизира /умение, за което една част от порасналото вече население ходи на терапии и обучения/. Всъщност Тео обича много часовете по литература и творческо мислене. Обаче се е появило нещо, което за него е по-важно. С напускането на Тео човек би си помислил – Край, учебният процес за това момче току-що приключи. Но всъщност, той едва сега започва.  

 

ЦЕЛ – ТЕАТЪР!

Този урок /на живота, не на училището, не по план, не по учебна структура или програма/ показа, че децата, независимо на каква възраст са, са напълно способни да целеполагат – това е вродена вътрешна способност, която няма нужда от „преподаване“ и „научаване“ – те я могат и на 10, и на 8, и на 5, ако им се даде възможност. За нас остава да си напомняме, че това, че не целеполагат целите, които ние имаме за тях, не означава, че не целеполагат изобщо. Те просто имат свои собствени цели.

Целта на този ден бе създаване на театър.

Припознаха я с цялото си сърце четири същества. И забъркаха съставките на тази рецепта – да преследваш цел, с голяма лекота. А съставките са:

Желание, вяра, постоянство и упоритост

         Желание. Бих искала да кажа едно-две неща за това желание. Понякога, това не е желание, което можеш да рационализираш. Не е желание на което в момента можеш да обясниш или да кажеш „защо“? Понякога то не е желание, което минава през разума. Понякога, то е желание, което минава просто през сърцето. На зададен въпрос сърцето подскача и отговаря положително – то иска това. То резонира с това в този момент. Защо? Може да стане ясно след време. А може и да не стане. Но този импулс на желанието е онова, от което не трябва да се боим и да се пазим, само защото понякога не намираме рационалното зад него.

         Вяра. Защо вяра? Вяра ни е нужда, за да не се огънем при първото препятствие. Първата спънка. Вяра ни е нужна – в собствените ни възможности и в това, че нищо не може да ни спре и нищо не може да е причина да се откажем. Децата ясно и лесно показват това. Това, че учителят по театър го няма не се оказва причина да спрат. Всъщност, дори не е кой знае какво –той театърът е готов, историята е готова, ролите са разпределени, репликите – измислени вътре в самите тях. А това, че някой някога е създал 24-часовото денонощие и ние го следваме и точно в този момент се пада час, в който по друго стечение на обстоятелствата училището приключва, също не е причина идеята да увисне, а напротив – възможност да бъде доразвита и подготвена още по-добре за следващия ден. Така се ражда новата детска версия на така известната фраза на Емили Дикинсън за пчелата, детелината и мечтата.

         Постоянство. Постоянство ти трябва за най-разнообразни неща. Особено ако искаш да включиш още някой в собствените ти планове – някой, който не е много готов да бъде включен. Понякога просто не е никак лесно да изкараш ежедневния училищен координатор, защото той често си въобразява, че има някакви извънредни неща за вършене. Особено ако си решил, че той ще бъде твоя разказвач. /тоест – трябва ти за репетицията, за преди репетицията, за генералната репетиция, а след това и за премиерата, разбира се/. Трябва силно постоянство. Дори и когато бива уведомен, че е избран за разказвач /при това без никакъв кастинг!/, той трудно се откъсва от другите си дейности, за да гради кариера в театрални среди. Все пак, театралите показват завидно постоянство и след 23469685475-тото повикване, разказвачът се явява по служба. И то каква – салонът е подреден, местата за публиката – наредени в четири реда, казусът е – от 30 или от 15лв да са билетите на първия ред. Разказвачът трябва само първо да разбере историята и какво се иска от него. А историята е фино завъртяна около магьосника-принц, обикновеното момиче-принцеса и нейните приятелчета – двете крокодилчета.

         Упоритост. Понякога не е нужна упоритост. Понякога обаче – е. Особено, когато, точно когато заемеш така заветната сцена, разположиш нещата, изчакаш търпеливо да се яви разказвача, разкажеш историята и може да започне репетицията …особено когато точно в този така чакан и извоюван момент…родителите на главната героиня пристигнат и тя трябва да си ходи! Да, предизвикателство от висок ранг! Може би би разпаднало друга репетиция, но не и тази. Решението е просто и се намира за около 3 секунди и половина – за настоящата репетиция ще се измисли нова история, която не включва принцесата /което автоматично показва къде е приоритетът – върху репетицията, а не толкова върху принцесата или конкретната история/, а репетицията на постановката с принцесата ще остане за следващия ден сутринта, докато самото представление ще се състои следобяд. В този момент разказвачът разбира, че приоритетът всъщност е върху репетицията тук и сега, пък другото – ще го мислим после. Оказваме се с две постановки – едната с принцеса, другата – без принцеса – съставена само от магьосника и крокодилчетата. Речено-сторено. Измисля се със скоростта на светлината нова история – такава без принцеса. Репетицията е на път най-накрая да започне, когато….принцесата се връща триумфално – отпуснато й е още някакво количество време. Останалите актьори са объркани – сега кое да репетират. Принцесата е още по-объркана – как за толкова отрицателно време са я „отписали“ и са скалъпили нова история без нея. Става ясно, че ще има две истории – едната за добрия магьосник, при когото за помощ пристигат двете крокодилчета, чиято страна е покосена от магията на злата магьосница Мадам Мим, и втората – за обикновеното момиче, което искало да стане принцеса и един ден чуло глас, който му казал пътя до един великолепен дворец, в който я чакал принц. Да, ще се репетират и поставят на сцена и двете.

Диаманти за НЕшлифоване

Най-вълнуващото в това да преследваш своята собствена цел е да се усетиш точно на мястото си в този момент. Разказвачът си признава, че влезе в ролята си с мислите „Ок, историята е вече измислена, но с репликите сигурно ще трябва да се помага…?“. Но още на първата репетиция тези представи се разбиват на малки пухчета и прахчета от актьорите, които, едвам изчакващи разказвача да млъкне, веднага започват с автентични авторски реплики:

Магьосникът: Ах, тази зла магьосница Мадам Мим! Отново пак е пощуряла! Какво ли да направя…Как ли да им помогна? Ще направя отвара! Да! Тя ще развали магията!

Магьосникът: От какво ли да бъде отварата? Рибешка кост? Не! Пилешки косъм? Не! Ще я направя от…метал…и желязо…и…злато!

Принцесата: О, колко е скучно да си стоя просто тук и да играя в пясъка…така бих искала да съм принцеса в голям и красив замък…

Единственото най-точно усещане, което изпълва въздуха при такива изпълнения е за диаманти, които нямат нужда от допълнителна обработка. Те блестят във видимо с просто око сияние.

Малко гъвкавост – ей така – за разнообразие – точно преди премиерата

Разказвачът вярва в мотото, че „Промените са хубаво нещо.“ Обаче малко стресово му идват в последния момент. Но понякога – целта просто наистина оправдава средствата. Дори и когато става въпрос за нещо наистина голямо, наистина генерална промяна като смяна на вида на участващото животно – ще е конче, няма да са крокодили, или пък смяна на цялостната концепция за двете представления…“Защото май са много кратки и е по-добре да се обединят в една – по-дълга!“ Разказвачът, с пълното си невежество, плахо пита за връзката между двете постановки. „Много просто – магьосникът от едната история преминава направо в другата! Нали него го има и в двата разказа!“ Да му се не види! Колко просто било. Какво е това завидно умение да се измислят бързи решения на неочаквани проблеми /които всъщност се разглеждат драматично и сериозно като проблеми единствено в ума на разказвача/. „Добре, ами няма ли да стане много дълго и публиката да се умори?“ Отговорът е светкавичен: „Еее, ама то ще има антракт по средата!“ Ама разбира се, че ще има, къде му е главата на този…по-добре да спрем да го слушаме и да отваряме вече вратите, че публиката напира да влезе…

А накрая – диплома по какво?

Често са ме питали – Добре, а като завършат децата в демократичното училище, каква диплома получават? Диплома по какво? Та те може да не знаят много неща. Може. Както и всеки друг. Дипломата е валидна, ако са усвоили обаче едно – да си поставят цели и да ги следват. Защото тогава пред тях всичко е възможно.

 

Маги Благоева

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s