Свят на недоверие

/с обич към всички учители, защото те нямат принос за това/

 

„Като чуя „учител“ и си представям някой, който ме кара да правя нещо против волята си.“

М. На 11 години.

Идва в демократичното училище след 5 години в традиционната образователна система. Носи в себе си онова, което носят много деца, прекарали време там. Носят недоверие. Към възрастните. Към себе си. Към всичко.

Недоверието

Има нещо, силно отличаващо децата, идващи в демократично училище от традиционната училищна система от тези, които идват от другаде. Доверието – и по-скоро – липсата на такова. Отношението. Невъзможността за свързване. Отказът от свързване.

Недоверие към учителя

Отказ, причинен от страх – че това е някой, който ще ме накара да правя нещо против волята си. Възрастният сякаш е демонизиран. Учителят е масово роля с негативен знак. Учител е сякаш мръсна дума. Той не е приятел. Не е човек, който те приема какъвто си, интересува се искрено и живо от тебе – какво харесваш, какво обичаш, какво ти е интересно. Не. Той е дефиниран ясно – той е човек, който те насилва. Запомнете тези думи. Тежко е, болезнено е, трудно е. Аз също съм учител. Но запомнете тези думи! Защото те отразяват това, което усещат много от децата – тези думи са искрени и за детето, изричащо ги, са също толкова болезнени, колкото и за тези, които ги чуваме. Те са смело назоваване на това, което децата усещат. Натиск. На-си-ли-е. Насилие над тях.

Учителят е този, който командва, който те управлява през деня ти, който има власт над тебе като над една марионетка. Той определя дали може да отидеш по нужда до тоалетната, дали може да говориш, дали слушаш и си послушен, дали си прав или бъркаш, дали ще отнеме малкото ти свободно време /определено в размер от 10 минути на всеки 40 минути/, за да те задържи в час. Малко едно такова…сякаш те притежава. Сякаш си неодушевен предмет, с който разполагат, сякаш си безправен. И така започваш да усещаш възрастния като някого, на когото не може да се има доверие. Който не те вижда толкова като човек, колкото като продукт и резултат от собствената си работа. Не можеш да си споделиш спокойно и откровено, да бъдеш себе си – то няма и време за такива неща, а и някак – друго се очаква.  Учителите тук ще ме простят – то това не е по техен избор, и те се водят от рамката. И ето го резултата – недоверие към възрастните – че може да те чуят, да те разберат, да те подкрепят, да ти помогнат. Ето го резултата – образа на учителите – хората, на които не можем да имаме доверие. Обградени обаче от тях по цял ден. Какво да ги правим? Как да се Справим с тях? Трябва да ги надхитрим, измамим, манимулираме, излъжем, преметнем…да се прикрием…не можем да им се доверим, не можем да им споделим, не можем някак да сме истински и честни пред тях – истински и честни в желанията, мечтите, интересите, емоциите си. Защото има разни „трябва“ и той, учителят, и той трябва да ги налага. И ги налага. Да, понякога избира по-меки и игрови форми да ни набута необходимото количество възпитание, знание, дисциплина в главата и да, тогава го заподозряваме, че някъде там дълбоко, учителят всъщност се води от някакви добри намерения да ни помогне по нашия път – така както той го разбира или поне така както е възприето – да ни образова добре, но това не помага и не променя факта, че властва ежедневно над нас и ни кара да вършим неща, които не искаме. И езика да си завъртя на фльонга, пак не мога да отрека колко точно го каза това дете.

Когато дете от традиционната система дойде в демократично училище, разликата в отношението му към учителите е просто смразяваща. То не говори с възрастните, избягва ги, по възможност да не го закачат много-много. В случаите, когато взаимодейства с тях, цялото му същество излъчва  подозрение, съмнение и недоверие – „Този тук ме успива нещо, какви ми ги приказва, къде е уловката, как така не ми се налага, това е някаква манипулация.“ Гледат да го преметнат, да замажат, излъжат, да се скатаят и оправдаят, да се защитят прилагат всякакви възможни тактики. Една непрестанна позиция на самоотбрана. Запомнете и тази дума, моля. Самоотбрана. Самозащита. В свят на недоверие, натиск и война за надмощие, децата влизат в постоянен режим на самозащита. За оцеляване. На неподправения чист интерес на учителите в демократичното училище към тях, тези деца реагират отбранително, недоверчиво. Учудват се искрено на отношението на другите деца, които използват учителите непрекъснато, спокойно и свободно като ресурс за постигане на собствените си цели.

Недоверие към себе си

Най-страшното. Недоверие към собствените умения и способности. Недоверие, че ставам за нещо /защото не съм добър по това или онова/. Слаби оценки. Усещане, че за нищо не ме бива…Не съм добър по това или онова…По каква логика тази система изисква да сме с отлични резултати в местата, които са ни слаби, в които нямаме грам интерес или влечение? По каква логика раздава оценки, лепва етикети /добър по това, слаб по онова/, изгражда образ на всеки ученик. Образ, с който той в повече случаи остава да се идентифицира до края на живота си. Слава богу, че има и такива, които не са оставили училищния етикет и оценка да предопредели представата им за тях самите и уменията им – хора като Айнщайн с тройки по физика, Гогол с тройки по литература или пък Томас Едисон, който дори бил изключен от училище, заради неспособност. Но повечето си тръгваме след 12 години с едно усещане, че „аз не мога да рисувам“, „не съм добър по математика“ и т.н. и т.н….

Недоверието към себе си има и още един, много съкрушителен аспект – недоверие, че си значим и важен, изразено чрез тези нагласи, сформирани след получените в училище послания:  „От мене нищо не зависи.“ „ Няма значение какво мисля и казвам“, „Аз нищо не мога да променя.“

Недоверие към всичко

Към света. Че той е тук за тебе – и че всичко е наред.

Недоверие, че ще бъда чут, видян, че някой ще се съобрази с мене – с моите нужди, потребности, интереси, че някой ще ме зачете, уважи. И тази настройка се превръща в цялостна нагласа и отношение към света.

В началото на престой в пространство на свобода и ненасилие, тя продължава да действа – по навик – опълчват се, бунтуват се, борят се, съпротивляват се – не че има срещу какво или кого – просто навик, заучено отношение, начин на живот.

А ние опитваме да градим един друг свят – на доверие, свобода и подкрепа.

Защото искаме да видим такъв свят.

P.S. Отново и отново – тук няма нищо обвинително към учителите. Те са също потърпевши. На същата рамка и система. Те просто следват правилата на тази система. Тиранична, нехуманна, ненужна система.

Advertisements