Учене. Не става въпрос за образование

/една страхотна статия на Laura Grace Weldon/

Ученето е цялостното преживяване и опит на ума, тялото и индивида по отношение на света

a1

Когато вземете портокал, вие чувствате неговата консистенция и тежест в ръката си. Вдишвате аромата, излъчван от ярко оцветената кора. Ако сте гладни, го обелвате и го нарязвате, за да се насладите парче по парче. Един пресен и свеж портокал има фитонутриенти, фибри, минерали и витамини, които подпомагат здравето. И вкусът е прекрасен.

Напълно възможно е и да се закупят отделните хранителни компоненти на един портокал. Можете просто да си купите витамин C, витамин А, флавоноиди, B-комплекс витамини, фибри, калий и калций в таблетна форма. Разбира се, заменянето на един портокал с добавки е абсурдно скъпо в сравнение с разходите за консумация на самия плод. И изолирани съединения не работят толкова ефективно в тялото като целия плод. Освен това, къде отива усещането за отхапване от портокал, препълнен със сок? Загубено. Разделено в една малка част от това преживяване.

Представете си да ви кажат в ранните ви години, че хапчетата са по-добри от храната и трябва да я заменят възможно най-често. Дори и ако шепи добавки са считани за по-ценни от храна от всеки възрастен в живота ви, вие пак ще продължавате да протестирате и да искате да ядете онова, което намирате за апетитно. Ако хапчета, заместващи храната, станат задължителни за децата, след като навършат пет години, никога няма да се отнасяте към храната /или нейната подмяна/ по същия начин. Тялото, умът и духът отхвърлят онова, което намалява цялостността.

И все пак това е доста сполучлива аналогия за силно структурирано образование, където обучението е отделно от нишките, които го свързват с това, което има смисъл и цел за обучаемия. Традиционното образование разделя ученето на хиляди измерими цели. То има много малко общо с глада на детето да овладее определено умение или жаждата да преследва сфера на интерес, дори всъщност такъв апетит е по-скоро объркващ и пречещ на институционалните изисквания. Традиционното образование не е предназначено за цялото дете, а насочено към едното полукълбо на мозъка, отделено в предварително определени дози и многократно оценявано. Най-надарените и грижовни учители се оказват заклещени в система, която не признава и разбира естественото учене. И всъщност, повечето от нас вярват, макар и с неохота, че училищното образование е необходимо за ученето, без да разпознаят, че е нанесена сериозна вреда.

За всяко от най-малките деца, ученето е константа, то е постоянно. Техният чуден прогрес от безпомощни новородени до сложни пет-годишни същества се случва без изрично преподаване. Те изследват, предизвикват се, правят грешки и опитват отвото с неутолим стремеж да се научат. Малките деца изглежда разпознават, че знанието е основен общ ресурс, като въздуха и водата. Те искат и изискват справедлив дял от него. Те активно усвояват правото да получават умения и разбиране по начин, който е ползотворен за тях в момента.

Когато се намесим в естественото учене, което децата практикуват, те ни показват с инат или липса на интерес, че ученето няма нищо общо с принуда. Децата често игнорират онова, което не са готови да научат, само за да се върнат на същата концепция по-късно, разбирайки я с лекота и удоволствие. Какво те правят е неразривно свързано с защо го правят, защото те знаят, че ученето е целенасочено. Те са любопитни, мотивирани и винаги бутащи в посока на майсторство.

Ученето също е глад.

Но училището безвъзвратно променя естествения процес на обучение за всяко едно дете.

  • Самата структура на училището прави децата пасивни получатели на образование, проектирано от други. Те не могат да се зареждат, не могат да се изпълват с любопитство, не могат да преследват интересите си, накъдето и да ги поведат те. Въпреки високото ниво на резултатите от ученето, движено от собствения интерес, най-важният приоритет в училище остава правилното попълване на тестове и упражнения. Въпреки онова, което децата искат да учат, стойност се дава на това, което може да бъде оценено.
  • Разделени по възраст, децата са ограничени до примери на поведение, мислене и способности от такива, които са на сходно ниво на зрялост. Те имат малък допир със зрели модели за подражание от възрастни и минимално участие в живота на общността. Те са също така лишени от възможността да практикуват вида възпитаване и самообразоване, които се случват, когато различни по възраст деца си взаимодействат.  Дори и сътрудничеството се определя като измама /като се опиташ да помогнеш, да обясниш на някого – „подсказваш“, бел.ред./.
  • Вместо да се развива, естествената склонност на детето да открива и експериментира е насочена към посрещане на изискванията на учебната програма. Постепенно естествено проучвателният подход на детето се измества от по-малко смислени начини за събиране и запазване на информация.
  • Умът и тялото са изящно свързани и обусловени да работят заедно. Информация от сетивата се влива в мозъка, заключвайки ученето в памет. Движението е от съществено значение за ученето. Акцентът в училище, обаче, е почти изцяло статичен, и почти изцяло фокусиран върху лявата част на мозъка и аналитичното мислене. Много деца искат повече активно участие, но опитите им да „оживят“ деня са окачествени като поведенчески проблеми. Несъответствието между очакванията на училището за поведение и нормалното детство е довело до милиони деца, диагностицирани с ADHD.
  • Даването наготово на правилните отговори оставя малко място за проба и грешка. Мисленето прекалено внимателно или дълбоко може да доведе до грешен отговор. Верният отговор  на детето от неговата лична гледна точка /перспектива/ може всъщност да бъде противоположен на правилния отговор, но, за да получи добра оценка, детето не може да остане вярно на собственото си усещане. Така оценката става по-важна от реалността.
  • Акцентът върху правилния отговор блокира и стопира нестандартното мислене. Страхът от грешки смазва и унищожава творчеството и иновациите. След години, прекарани в това да се учиш да избягваш допускането на грешки, детето също така научава да държи курса чист от оригиналност.
  • Готовността е от основно значение за ученето, особено при четенето. В училище, четенето се използва за инструктиране във всеки друг предмет и детето, което не чете в първи клас, бързо изостава. Предметът в училище, дори и когато е научен добре, не е задължително това, което детето е готово да учи. Начинът, по който е презентиран, е непряк, пасивен и без значение за детето. Училищното образование многократко подчертава областите на умения, които липсват или изостават, вместо да гради върху силните страни или да минава през умения, които вече са усвоени.
  • Желанието да участва в смислена работа, подтикът да допринася в нещо стойностно и важно, нуждата да бъде признато за себе си, и други нужди на развитието се подбиват от императивното задължение да се изпълняват задачи.
  • Конвенционалното образование приема един и същ подход към шест-годишен и към 18-годишен – задачи, класове, тестове. Самостоятелност и независимост не могат лесно да разцъфнат и да се развиват в такъв затворен контейнер.
  • Децата трябва да бързат, за да свършат изискваната от тях работа, след което да сменят предмета. Информацията се вмъква в тяхната краткосрочна памет, за да получат добри оценки и да минат тестовете, въпреки че същите тестове са склонни да измерват повърхностно мислене. В действителност, високите резултати на тестовете не са обвързани с бъдещи постижения като напредък в кариерата, положителни взаимоотношения или лидерство. Учениците не се учат да прилагат информацията за реални ежедневни дейности, нито да генерират мъдрост от нея. Самата същност на ученето е игнорирана по този начин.
  • Училищната работа ясно разделя онова, което е обозначено като „образователно“ от останалата част от преживяванията и опита на детето. Това оставя у децата усещането, че ученето е конкретно в определени сфери в живота. Разделение се получава там, където преди е имало едно цяло. Попиването на света и играта са от едната страна в опозиция на работата и ученето, от другата страна.
  • Когато младите хора нямат достатъчно предизвикателства или пък са натискани прекалено силно, те учат, но не непременно това, което се преподава. Това, което учат е, че образователният процес е скучен или ги кара да се чувстват зле по отношение на себе си или не признава и оценява техните дълбоки таланти. Те виждат, че онова, което постигат е безмилостно подлагано на осъждане. Те научават да потушават ентусиазма и да потискат натоварените със стойност за самите тях въпроси, които обикновено изплуват, докато децата се опитват да растат изцяло по себе си. Постепенно естественото им любопитство за всеки миг е нарушено, докато в един момент те не започват да се противопоставят на ученето на всичко друго, освен това, което задължително трябва да научат. Ето така жизнената сила е изсмукана от образованието.

Ние сме толкова отдадени на структурираното, отгоре-надолу, инструктиране, че го налагаме на децата и извън учебния ден. Младите хора са безмилостно развеждани от класната стая до обогатяващи дейности и организирани спортове и обратно вкъщи, за да играят с образователни играчки или приложения, при положение, че има много малко доказателства, че всички тези усилия, време и пари резултират в учене с някаква истинска стойност.

Много от нас си мислят, че образованието винаги е било по този начин – натъпкване на информация в младите хора, които трябва да я повърнат назад по поръчка. Само въз основа на отпадналите от училищната система деца, този подход не работи за най-малко една четвърт от учениците в САЩ. Реформираме училищата от дълго време, без да осъзнаваме, както Айнщайн е казал, че „Не можем да решим един проблем от същото съзнание, което го е създало.“

Да разбереш нещо сам е само по себе си удоволствие.

Структурираното образование е всъщност много ново за човешкия опит. Още по-лошо, то всъщност подкопава начина, по който децата са заредени да напредват в своите способности и да съзряват до способни възрастни.  Това е защото повечето от своето време човечеството е прекарало на Земята като номадски ловци-събирачи, преди появата на земеделието. Този период заема приблизително 98% от човешката история. Въпреки че нашата култура и начин на живот са се променили значително, нашите умове и тела не са. Както нашите предшественици – нашите най-ранни предци, ние все още сме настроени спрямо ритмите на природата, условия за бързо реагиране при опасност, желание за тясна взаимозависимост с една сплотена група от хора и нужда в нашите най-ранни години от силно отзивчиви грижи, които постепенно укрепват способностите ни.

Изследвания на изолирани групи, които продължават да живеят по начина, по който са живели ловците-събирачи, показват, че по време на тази епоха /и през повечето периоди след това/ бебетата са кърмени и оставени в много близък контакт с техните майки за първите няколко години. Това води до уверени и здравословно привързани деца, за които е по-вероятно да израстнат независими, добросъвестни и интелектуално напреднали.

Техните деца играят на воля в мулти-възрастови групи без изявен контрол, наблюдение или направление от възрастни. Такава свободна игра насърчава саморегулирането  (способност за контрол на поведението, устояване на различни импулси и упражняване на самоконтрол), което е от решаващо значение за зрялостта. Играта насърчава ученето / http://www.npr.org/templates/story/story.php?storyId=19212514 / в сфери като език, социални умения и пространствени отношения. Тя учи детето да се адаптира, да новаторства /да прави нововъведения/, да се справя със стрес, да мисли независимо. Дори времетраенето на вниманието се увеличава в пряка връзка с играта.

Игривостта не може да бъде отделена от ученето. Децата гледат и имитират хората около тях. Естественото желание на детето да изгражда своите способности не трябва да бъде насилвано.  Инструкцията се случва, когато детето я потърси. Обучителната среда и особено богата, когато младите хора са заобиколени от възрастни, изпълняващи задачи, необходими за поддържане на техния начин на живот. Децата естествено се учат, тъй като те игриво повтарят онова, което виждат и започват да взимат участие в тези реални житейски задачи. Овладяването на всички умения за самостоятелност не е лесно. Децата на ловците-събирачи трябва да разпознават хиляди видове растения и животни, както и как най-добре да ги използват и съхраняват. Те трябва да знаят как да направят необходими им неща като мрежи, кошове, пренасящи устройства, дрехи, подслон. Те трябва да научат знанията и традициите на своя народ и да поемат мъдрост чрез истории, ритуали и изкуство. И може би най-важното, те трябва да бъдат в състояние да си сътрудничат и споделят по начини, които са позволявали на човечеството да процъфтява. В такива култури, децата учат по свои собствени програми, планове и графици и по начини, които най-добре използват техните способности.

Няма нужда да живеем като ловци-събирачи, за да възстановим естественото учене в живота на децата ни. Домашните ученици и ънскулърите правят това, доста лесно, от много време.  Нашите деца учат, когато са готови и по начини, които увеличават силната им индивидуалност. Те стоят до късно, за да правят музика или да проектират видео игри, знаейки, че могат да спят до късно на следващата сутрин. Те могат да запълнят един свой следобед с четене или с активен принос към обществото.  Те имат време да се ровят в теми, които са им интересни, много често в много по-голяма дълбочина и широчина от всяка учебна програма. Те изследват, задават въпроси, доброволстват, излизат с приятели от всички възрасти, поемат домашни и домакински задължения, мечтаят, търсят предизвикателства, правят грешки и започват отначало. Те са свикнали да мислят за себе си и да преследват собствените си интереси, така че е по-вероятно да определят успеха по свои собствени критерии. Защото домашното образование/ънскулингът им дава свободата да бъдат тези, които те вече са, опълчвайки се срещу един свят, който безмилостно промотира тесни дефиниции за успеха.

Този вид естествено учене не само е противоотрова за душата, смачкана от напрежението на непрекъснато тестващите училища – това е начинът, по който младите хора са учили през времената.

Нека децата да се успиват.

Нека мечтаят.

Оставете ги да се събудят за собствените си възможности.

Оригинал:

http://lauragraceweldon.com/2015/04/07/learning-its-not-about-education/

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s