„А къде е ученето?“

Нищо, което си струва да бъде научено, не може да бъде преподадено.

Оскар Уайлд

Един от най-често задаваните, подмятаните, промъкващите се въпроси, свързани със свободата в образователния процес е „Ако децата имат свободата да избират, ако могат да решат да играят по цял ден, къде отива учебният процес?“, който в съкратения си вид звучи така: „А къде остава ученето?“. Обикновено ми идва да отговоря по следния начин – „Оставяме го върху бюрото, на белия лист с тесни и широки редове, точно до синята химикалка и не толкова близо до лаковете за нокти, понякога го зарязваме в коридора, но не рядко го заключваме и в скрина.“ Често го виждам и ужасено да се крие зад пердетата на прозорците, уплашено от онези, които искат да го натикат да стои само в класната стая, искат да го напъхат в собствената си визия за това как трябва да изглежда, по-скоро в насадения образ. Разбирам го – и аз бих се крила, ако някой иска да ме държи (об)вързан задължително с черната дъска, чина и стола.

Простата истина обаче е /и сега се пригответе, защото наистина е много шокиращо/, че ние просто не можем да му избягаме. Опитваме, опитваме, но то ни преследва! Все идва с нас, промушва се, шмугва се и се настанява удобно. Ние затваряме вратата, защото не искаме да учим, искаме просто да си говорим, отиваме на двора, защото просто искаме да тичаме и то пак там – в осъзнаването на собственото ни тяло, собствените ни възможности, собствените ни лимити, в разбирането на това коя настилка /кал, сняг, асфалт, пясък/ как се изменя или не под нашата тежест, в научаването /преднамерено или не/ за всичко около нас – обстановка, тяло, другите…прокрадваме се в някое тихо кътче, защото просто искаме да си играем, но ето го – и то до нас, винаги с нас. Защото всъщност то е част от нас – умението да се развиваме, умението непрекъснато да научаваме, непрекъснато да разширяваме познанията и уменията си за света от всичко, което ни се случва – наблюдение, разговор, игра, преживяване…понякога се заблуждаваме, че го няма /ученето/, защото…си го представяме само по някакъв определен начин, защото сме научени да го виждаме в една конкретна опаковка – училищен урок, защото имаме прокаран в главите си един конкретен негов образ, едно конкретно негово лице – в класна стая, на чин, пред дъска, обаче всъщност – каквото и да правим, то е с нас, ето го – пак пред нас, с многобройните си лица, усмихващо се и доволно – „Аз съм навсякъде!“ И тук, и тук, и тук…

Много трудно е когато си израснал с една представа, да я надскочиш. Нужно е трайно и завинаги да извадим от съзнанията си заниманията и присъствията в занимания и всякаква добре подредена, структурирана и организирана от възрастен учебна дейност, за единствения начин на учене, за най-добрия, за най-пълноценния. Децата, възрастните, хората – всички учат непрекъснато всеки един ден от всичко, което им се случва. То е част от тяхната същност.

По време на час по четене в кабинета присъстват две деца. Пет крачки по-надясно, в съседната стая, съвсем сами, две деца разглеждат списание за лего и сричат и четат написаните неща по него. Един етаж по-надолу три „принцеси“, тъкмо привършили песента на Елза, отварят интерактивен детски лаптоп с азбуката, който им казва „Здравей!“ И след това – „Натисни Ц“. След малко се чува „Грешка, опитай отново!“. На входа, току-що пристигнало дете срича „програмата“. Това, че сричаме и четем училищните правила водим ли го за присъствие в занимание по четене? Това, че пишем картички, табелки, рецепти, сигнали да го пишем ли за присъствие в час по писане? Това че говорим за политически режими и системи в час по литература като какво да го отбележим? Това, че по време на обяд се обсъждат разпалено неутронни звезди и планети прави ли ни присъстващи на час по астрономия? Това, че изследваме световна география покрай приказки за Пепеляшка и други принцеси какво е? Най-закостенелият, ограничен и неестествен начин за учене е онзи в главите ни – оставен като наследство от една тиранична нехуманна система. Система, която задава представа за ученето като структуриран и подреден от някой различен от тебе самия процес, случващ се единствено и само в училище по време на занимания, разпарчетосан в отделни панели, а не взаимосвързан и естествено проникващ от тема в тема. Ученето е навсякъде. Не може да му се избяга. То се случва непрекъснато, а не в някакви си 40 минути на ден, определени за занимания по съответна тема. То е взаимосвързано, подрежда се естествено в главата по своя последователност и логика, навързва се като пъзелче и създава картини, изгражда си взаимовръзки, съпоставя, анализира, надгражда малко по малко – всеки ден, всеки час, всяка минута, всяка секунда. Всяка секунда ЖИВОТ. То върви ръка с ръка с живота, не с класната стая. Мъртви ли сме – няма го. Живи ли сме, дишаме ли – учим. То е във всяка глътка въздух, във всеки миг, във всеки чут звук, във всяка картина, която очите отразяват – от всичко това мозъкът извлича, събира и обработва информация, наслагва картини, съпоставя данни, допълва липсващи части, прави връзки, обобщава, създава изводи.

През една не малка част го правим несъзнателно, една не малка част от това учене е несъзнателно, не целево, друга е съзнателна. Съзнателната – тя е смислена, когато е целенасочена – с цел, поставена от теб самия – самонасочена. Съзнателната – тя следва да е породена от интерес, личен осъзнат интерес, собствено лично търсене и проучване – и те, децата, естествено я следват, те непринудено и с лекота търсят – търсят отговори – търсят в разговор, питат – приятелите, питат – възрастните, търсят чрез наблюдение, търсят чрез опитване, търсят чрез игра. Някои деца търсят насоки. Много деца не желаят и не се нуждаят от насоки и помощ. Те стигат сами. Искат да стигнат сами и стигат сами. В кабинета по география тече урок за Русия. В същото време, в библиотеката, три деца играят на Монополи и коментират къде точно се намира Москва, защо е скъп град в играта, кои са руснаците и какво са сторили в исторически план.

Час по математика. В съседната стая две момичета броят джобните си пари. На долния етаж други въртят милиони левове в игра на Монополи.  Малко по-встрани две момчета смятат изкараната печалба от продажба на предмети втори употреба в личния си създаден магазин. Можем ли да кажем, че са посетили занимание по математика? И какво точно означава занимание по математика, след като тя, математиката, е просто навсякъде? Реално, те се „занимават“ с математика близо 30 минути едните, а другите повече от час. Само по присъствията в занимания ли измерваме натрупването на знания и умения?

Не, ученето се разхожда навсякъде, отива и на закуска, а на обяд винаги присъства и си маже две филии с мармалад. Измъкване от него няма, защото то е като да се измъкнеш от себе си – не може, тъй като то е в нас – този естествен самостремеж за развитие и учене. То е част от нас като ръката, но дори някак повече – ръката като част дори бихме могли да отрежем и – вече я няма, докато стремежа за развитие и учене е пропит в порите и клетките и ДНК, част е от самото ни съществуване.

Ами какво да кажем за игрите? Добре, да приемем, че ученето е навсякъде, но все пак…онези, нали се сещате…игрите…с които децата могат да изгубят времето си по цял ден…какво учат те с тях?

Три момичета решават на играят на фризьорки. „Изгубват“ целия си ден в това. За още по-голям ужас – и следващите три дни. Представят си как създават и ръководят фризьорски салон. Какво ли са научили? Да видим…първо и преди всичко, трите са научили как се работи в екип – изкуството да се сработиш с другите и да измислите нещо заедно – безценно в наше време, където и на двама души често им е трудно да постигнат съгласие по далеч по-прости въпроси. Трите постигат съгласие – с известно убеждаване, компромиси, допълване, нови идеи, търсене на други решения, въображение, сътрудничество, креативност. Второ – трите са научили как се създава нещо от нищо. Това децата прекрасно го могат, но е добре и ежедневно да имат своите доказателства, за да не се изгубят в думите, условностите и невъзможностите на възрастните. Трите момичета са създали концепция за нещо – фризьорски салон – която от идея в собствената си глава са развили до степен „реалност“. Колко от нас могат да се похвалят със същото? Колко от нас остават често на етап „мечтая си да направя…“ или на следващия – обсъждане, или на следващия – първа стъпка и трудности…кога точно се отказваме или обръщаме назад? Сега тук предполагам много от вас кимат малко иронично, мислейки си – е, не можем да сравняваме някаква игра с фризьорски салон наужким и реални начинания. Можем, защото фризьорският салон бе истински, а не наужким, и защото не е никак лесно да го постигнеш. След като се изясни идеята и се стигне до съгласие, трябва да се намери място. Трите момичета трябваше да намерят място за салона си, което им се струва подходящо и да убедят останалите ползващи мястото да им го отстъпят – с други думи – да убедят да им бъде дадено. На мене това ми прилича на развиване на още едно умение, понеже възрастните не могат чак толкова лесно да бъдат убедени в нещо. След това, с усет към детайла, трите момичета оформиха средата – създадоха истински фризьорски салон – рафчета, обособено място за подстригване, и го изпълниха със съдържание –къде от вкъщи, къде помолили различни възрастни да донесат разни неща – гребени, четки, ножици, пръскалки, фиби, шноли, диадеми. Следва – най-важното – това да убедиш някой реално да дойде – изисква развиване и упражняване на разказвателните умения, както и на презентиране – за разкажеш и презентираш какво е това, което правиш, да го представиш на другите, така че те да искат да дойдат. С огромен интерес ги слушах, докато презентираха на мене. Ако имахме бележници в нашето училище, с удоволствие щях да им пиша по две шестици по литература. Умението да преразказваш, разбира се, е абсурдно да си мислим, че се случва само в едни 40 мин в час по литература или просто в „разказвателните предмети“. То се случва всеки ден, част от споделянето и ежедневните разговори е и децата го развиват съвсем естествено с времето и без точни и конкретни инструкции. Дотук преброих няколко важни умения в игрите на фризьорка и салон. Имам да добавя още две – подозирам, че има и повече, но и аз някак спрях да следя „проекта“ – едното, разбира се, е самата извършвана дейност – подстригването /което, няма да навлизам в подробности, но от една страна развива фина моторика чрез работа с ножици, от друга – усещането за симетрия и естетика/, а другото – умението не просто да създадеш нещо, но и да го развиваш, допълваш, обогатяваш и предлагаш все повече неща – безценно умение в един конкурентен свят. В ден 1 това бе просто фризьорски салон, в следващите дни той се разви и предлагаше и маникюр, и педикюр, и грим, и прически…

Но добре, някой ще каже – „Все пак това са игри, които развиват някакви неща, а какво да кажем за онези, съвсем игри-игри, в които няма нищо…“ Дайте пример с някоя друга игра, някоя буйна, първична, дивашка…някоя, дето няма такива образователни елементи.“. Обичам този израз. Образователни елементи. Навсякъде има образователни елементи, точно така както ученето е част от нас, а не част от чина, дъската и учебниците. Те, образователните елементи, са ни в ДНК-то, в гените, в програмата за израстване, с която разполага всеки и се самоосъществяват. Е, да, трябва да има едно изпълнено условие – ЖИВОТ. С коя игра да дадем пример? Някоя първична…? Хм…Тичането на двора? Катеренето по дърво? А какъв по-добър начин да опознаеш собственото си тяло, собствените си възможности, собствените си лимити? Ами какъв по-добър начин да придобиеш координация, баланс, контролиране. Чувство за височина? Тежест? Опора? Да, няма ги в целите на Министерството на образованието. Това съвсем не ги прави по-малко учене. Учене за себе си и собствените възможности – самоопознаване – най-ценното. А покрай него – учене и за много други неща – събиране на парченца информация от цялата околна среда – от първа ръка.

Играта, първичната, дивашката, самонасочената, е най-естественият начин за учене, вроденият начин за учене при човека – първият и най-силен за първите 10 и повече години „формат“ и инструмент за проучване, изследване и научаване – това е играта. Заниманието – то е само един формат. С наблюдаването на среда за свободен избор, все повече стигам до извода, че това всъщност не е форматът и стилът на голяма част от децата. Естественият избор на форма и стил на децата всъщност е чрез самонасочено, самоинициирано търсене и проучване. Първо чрез игра, а на по-късен етап – чрез разговори, въпроси и търсене на отговори, задълбочаване – всичко това – самоинициирано.

Понякога ги виждам как с една естествена ирония отхвърлят занимания, казвайки ясно и категорично – „Това не ми трябва…по този начин…това е само един от начините“…Или пък – „Аз мога и сам! Не ми е нужна помощ. Аз ще се справя и сам. “ Сякаш самият факт, че е организирано от някой друг, подготвено от някой друг, различен от тях самите – със стъпки, план, съдържание, намалява качеството на предлаганото…само защото не е самоинициирано, само защото не е излязло от тях.  Понякога ги виждам дори малко в недоумение от цялото това „предлагане“ на занимания, сякаш казват „Е, толкова ли са ви важни тези занимания? С какво и защо…не виждате ли, че ние сме заети да изследваме и учим…“ Защото сякаш виждат нещата по толкова по-различен начин – в неговата цялост, а не отделеност. Сякаш недоумяват защо са важни за нас, сякаш напълно естествено е за тях, че учат навсякъде от всичко и това в заниманието е просто вариант…Виждам ги напълно доверили се на собствената си естествена вътрешна програма за развитие и израстване, която ги движи напред.

И така стигам до голата, съблечена и оставена без никакви дрехи, истина –

Дори и да не искам, аз във всеки един момент уча – и от мълчанието, и от страданието, и от радостта, и от „бездействието“…

„Уча, следователно съществувам!“

Ние сме учещи и развиващи се същества.

И учим цял живот, не само 12 години от живота си.

И учим от всичко, което правим, не само от програмата със занимания.

Всички неща в живота са взаимосвързани, те се навързват едно за друго и в един момент оформят идея, представа, информация, знание. Холистично, свързано с другите, не отделно, откъснато, без представа по какъв начин се съотнася към цялото. Мозъкът знае кога и как. Съществото ни знае кога и как. Да му се доверим. Да се доверим, че на въпроса „А къде е ученето?“ отговорът е – навсякъде.

(По мои впечатления, едно особено голямо предизвикателство сред нас, възрастните, не е това, че не сме съгласни, че ученето е навсякъде и че децата не учат във всеки момент, а това, че просто искаме да учат други неща:) Това си е обект на съвсем друга тема. )

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s