10-те най-известни съвета за пълноценен живот и защо ни е толкова трудно да ги следваме (и защо демократичното образование дава шанс за това )

Сещате ли се онези статии, които редовно поне един ваш приятел споделя из нета – те обикновено започват с „5 съвета за щастлив живот“ /или 8, 9, 10 – бройката няма значение/, обикновено са от някой или много мъдър /Буда, Майка Тереза, папа Франциск/ или много известен /актьор или писател – примерно Паоло Куельо, Хорхе Букай/ или пък обявен за най-щастливият човек на планетата /?!?/ и съдържат кратки напътствия по отношение на това как да живеем живота си по-добре. Съветите звучат мъдро, просветлено, направо страхотно и на нас много ни се иска да заживеем и ние съобразно тях. Понякога си оставаме само с прочитането им, друг път спираме с помечтаването как заживяваме с тях, а трети път наистина опитваме да ги внедрим в живота си. И тогава разбираме колко е трудно, защото…защото някак зад фразата стои нещо много повече от просто „направи така“. Защото понякога, когато 20, 27, 31 или 43 години си го правил иначе, не става толкова лесно…но да видим защо:

Бъдете себе си!

Чудесен съвет. Наистина ключов, основен. Проблемът е един-единствен – за да бъдеш себе си, първо трябва да знаеш кой си. За да знаеш кой си – първо трябва да се намериш. Да се потърсиш и да се намериш. Това отнема време, пък това време никой не ти го дава. За сметка на това ти дават друго – купища факти и систематизирана информация, които се чудиш в кой ъгъл на съзнанието да набуташ, купища наставления за това кое е по-добре и кое е по-зле и за посоката на собствения ти живот, купища заповеди и нареждания, прикрити зад по-педагогически добре звучащите „възпитание“ и „дисциплина“, разбирани в основата си като „някой друг да ти казва какво да правиш, а ти да изпълняваш“ и сега кажи ми – по какъв начин точно можеш в такава схема да намериш себе си, за да бъдеш себе си? Отговорът е един – трудно. За да се намериш е нужно време – също както на семето е нужно време да покълне. Също, освен време, трябва свобода и подкрепа – също както на семето му трябва свободно пространство, слънце и вода . Без плевели. Иначе то просто няма да порасне. В свободно училище децата имат възможност да направят именно това – имат времето, което им е нужно, за да се свържат със себе си, да се срещнат и опознаят със своята вътрешност. Само тогава човек може да бъде наистина себе си.

Не се сравнявайте с другите!

Последното, което прочетох по темата беше страхотно – „Помнете, че сравнението с другите около вас пречи на щастието ви. Не прекарвайте цял живот в завист за това, което имат другите, защото така няма да го получите.“ Добре, но какво ако цял живот това са ни правили – сравнявали са ни с другите? Ако цяла безкрайност от време е било много важно, че Гошко има шестичка, а аз имам петичка? Ако сума ти време съм слушала как Меги е толкова добра по балет, а пък аз още едно завъртане не мога да направя или пък че Петето рисува толкова хубаво, я гледай каква картина е направила! Какво, ако цял живот са ни сравнявали, сме се сравнявали и въобще – това е цялата матрица, в която сме отгледани – това е начинът, по който преценяме за себе си – не навътре, намирайки истинските си силни страни и таланти, а навън – гледайки чуждите и опитвайки се да им подражаваме – да бъдем добри като Пешко по математика, като Катето по френски…Но хайде да зарежем тая училищна работа! Ала да не мислим, че сравняването приключва с нея! Напротив, то едва след това започва – то е подготовката, демото към един живот, изпълнен със сравняване – на дрехи, обувки, аксесоари, телефони, жилища, коли, жени, заплати, почивки, статути, статуси ако щеш във ФБ!…Моят статус има 54 лайка, а твоят едва 9, какво ще ми разправяш ти на мене! А новата ми профилна снимка колко е събрала…А съседът си е взел 38 000-инчов телевизор…Колегата пак с новия айфон…Ами ако от началото на живота ни са ни сравнявали – кога си проходил, кога си проговорил, кога си почнал да пишкаш и акаш в гърнето, кога си започнал да се обличаш сам, да се закопчаваш сам, ако цял живот е това…тогава как? Как очакваме да излезем от тази схема само като просто прочетем съвета – „Не го прави повече!“. Бре, това да не е нещо като абра-кадабра? Израстването в свободно демократично училище е съвсем различно…там децата се сравняват със себе си и с когото пожелаят, никой не ги сравнява по нищо с някой друг. Ето това е да имаш шанс да не влезеш в матрицата на сравняването.

Живейте за мига!

Хайде, започваме! Но как? Малко е трудно, ако 12 години си живял за някакъв бъдещ момент. Ако първите 18 или 24 /зависи дали само средно или висше/ погледът и фокусът ти не е бил в настоящият момент, в който да му се наслаждаваш, да го изживяваш, да го осъзнаваш, а някъде там – в бъдещето, където те очаква началото на живота ти. Цялото израстване днес се е превърнало от естествена част на живота, която, като всички други пълноценни части просто следва да живеем, в една подготовка за истинския живот. Но той, истинският живот, доколкото ми е известно, не започва на 18 или на 25. Започва с раждането, със зачеването дори, но хайде да го пишем от раждането. Някак в началото – още докато си съвсем малък, никой не може да ти отнеме този съвсем естествен и невероятен фокус върху настоящия момент, защото той някакси е единственото, което съществува в този момент. В този момент съществува само този момент, така да се каже. После обаче това ни го отнемат и то все по-рано и все по-рано. От все по-рано трябва да си зарежем живота и мига, за да започнем да се подготвяме за живота – за онзи момент като възрастен, в който ще ходим на работа /висша ценност в днешно време/. Този миг ще дойде, но и в него вече ще продължаваме да мислим за следващия и следващия…ще четем статии, които ще ни казват да живеем за мига, и ще ни звучи хубаво, защото всъщност е толкова тежко и натоварващо да живеем винаги в бъдещето и да не усещаме  “сега-то”…и ще поискаме пак да усетим присъствието на тук и сега, и ще установим, че тая работа е станала вече много трудна. От естествена и природно присъща е станала трудна. След 12 или 15 или 20 години с поглед забит в бъдещето, оказва се, че това е основното, което можем да правим – да мислим за бъдещия момент. И изпускаме този момент, в който поемаме въздух сега. В свободното училище децата имат възможност да изпитват силата и присъствието на настоящия момент. Те могат и си поставят дългосрочни цели, но не изпускат удоволствието от живота днес и сега. Защото иначе се оказваме в позиция на вечно живели в бъдещето, в утрешния ден, който така и не е дошъл.

Научете се да казвате „не“!

Ааа, не! Такива да си ги нямаме! Как тъй „не“? Това ми замирисва на проява на собствено мнение. Как ще се държи обаче цялата система, ако всеки вземе да си проявява мнението? На „Имате 100 задачи за домашно“ да вземе да каже „не“. Научете се да казвате „не“ – хубаво казано, но ако никой не ти е дал възможност за избор, възможност да кажеш „не“, например ето така – „Не, благодаря.“ или „Не, това не е за мене.“ или пък просто „Не.“ Не и точка! Много лесно звучи да кажеш – научете се да казвате „не“. Но ако цял живот не е въобще подлагана на съмнение невъзможността ти да кажеш „не“, а е била част от естествения ред и функциониране, то да обърнеш парадигмата изисква много усилия. И понеже тази невъзможност да кажеш „не“, проявяваща се в някакви идилични послушание и изпълнителност е толкова отрано и толкова надълбоко вкоренена, че действа не на съзнателно, а на подсъзнателно или напълно неосъзнавано ниво, то тогава ти просто ставаш и изпълняваш. И не, не става въпрос за това да откажем печените картофи, когато искаме пържени – това горе-долу го можем. Става въпрос за онова твърдо „не“, което е да отстоявам себе си и своето място, своите нужди и интереси. В свободно демократично училище децата казват „не“ толкова често, колкото и „да“. „Не“ е също толкова валиден отговор, той е проява на свободна воля, избор и решение и се уважава и зачита от всички, така както останалите искат да бъдат зачитани техните.

Не оценявайте! (Не съдете, Не осъждайте)

Да! Да! Да! Къде са ми конфетите и фанфарите? Само че – как да го направим, ако 12 години сме били оценявани? Как да го направим, ако това е единственото поведение и отношение между хората, което знаем и можем – да преценяме, измерваме, отсъждаме, оценяваме. Незадоволително или отлично? 6, 5 или 2? Слаб или добър? Добър или лош е Пешко, задето изпочупи куклите на Ани? Красива или грозна е рисунката? Става или не става това есе? Етикетите и оценките от ранна възраст се превръщат в неотменна част от нашия живот. И то цялото това е някак толкова пропито в нас, част от нашата култура, част от съществата ни от малки, че трябва много сериозно работа, за да го изкореним от там. Цяло мислене, построено върху това…се разрушава бавно и трудно. Никой не оценя по този начин децата в свободно демократично училище. Там важна е обратната връзка, базираща се на лично мнение, изразено ясно като такова, по отношение на собствено възприятие спрямо крайния резултат. Там детето само може да постави мнение за резултат – мнение, което, дори и звучащо по този начин „Не съм постигнал поставената от мене цел.“ или „Не ми харесва направеното.“  не е смачкващо и по никакъв начин не рефлектира върху цялото му светоусещане, не се приема като провал и житейска негодност, а като опит по пътя. А „красиво“ и „грозно“ са само част от личните ни възприятия – нашите собствени, а не някакви общовалидни.

Експериментирайте, не се страхувайте да опитате, да грешите, не се страхувайте от провала! – този има няколко версии – „Не се отказвайте“, „Не спирайте да опитвате“, „Грешката е ок“.

12 години в училище, а и преди това вкъщи, ни подават друго убеждение – подават ни непрестанно нагласата, че грешката е нещо лошо. За малкото дете е достатъчно веднъж да види намръщената физиономия на родителя си при грешка, за да разбере, че това не е ок. Но то не я вижда веднъж – то започва да я вижда непрекъснато. Следват дванайсет години, в които при грешка изпитваме унижение, засрамване, укоряване, присмех. Човекът по природа е експериментатор. Децата, бидейки най-близо до човекът в чистия си неоформен вид, са огромни експериментатори. Те не се притесняват, че ще паднат, че ще сбъркат, че ще се провалят. След това стават и опитват отново. Възрастните им задаваме друг модел – не е добре да се греши. Това в масовия случай води до пълен отказ от опит, от експериментиране, от активна позиция, понеже, ако си в позиция на действащ, експериментиращ, откриващ и опитващ, винаги може да сгрешиш. Това остава в съзнанието ни – онова неодобрение, строгост при грешка, и тъй като като малки ние всячески се опитваме да угодим на близките възрастни около нас, на социума, за да бъдем приети, то ние започваме да се страхуваме, че ще сгрешим, непрекъснато се стараем да не грешим. Страхът от грешката и провала става движеща сила в нашия живот – диктува много от действията и реакциите ни, взема превес в живота ни, настанява се трайно. И когато това е факт, може много да ни се иска да изпълним горните съвети, да бъдем по-смели, да опитаме нещо ново, да не се отказваме при първия неуспех, но първо трябва да преобразим самите себе си. В свободна среда за учене грешката се вижда като част от всичко останало, част от живота, част от процеса на пробване и учене. Тя е ценна, тя е нужна, тя е от полза, тя е невероятно поучителна, от нея идва информация, знание, учене, опит. Тя е учител. Може би най-добрият.

Не се оставяйте да бъдете водени от чуждите мнения!

Този съвет e наистина важен. Но…първите 18 години от живота ни ние реално  правим точно това– водим се по чуждите мнения, тоест – водят ни и ни „управляват“ чуждите мнения, избори и решения. Всъщност – първите 18 години реално съществуват само чуждите мнения. Имам предвид – важни са само мненията на възрастните, тъй като твоето собствено не се счита все още за адекватно. С други думи – първите 18 години от живота ни ние реално нямаме право на мнение (или поне се смята, че не е съществено, важно и от значение), така че то така или иначе съществуват само чуждите – мнението на родителя, мнението на учителя, мнението на психолога, мнението на специалиста. И всичко се води по тях – всеки аспект от нашия живот. Всички останали взимат решенията за нашия живот, а ние просто се водим по тях. Свикваме с това дотолкова, че ни се струва съвсем естествено някой друг да знае кое и какво е по-добро за нас – и след 18. Защото, ставайки на 18, отникъде не се отваря някаква магическа врата, която да променя всичко и да изтрива като с гумичка натрупаното през предните години.  Напротив – то продължава с пълна сила. В свободно демократично училище децата се водят по собствените си усещания – това е най-естествената гаранция, че ще го правят и като възрастни – когато свикнат с това от малки.

Спрете да се стараете да угодите на всички!

Тюх, ама то можело ли? Казвайте ги по-рано тези неща! Защото всъщност точно това се опитваме да направим в 12-годишната училищна система, където сменяме класове и десетки учители и на всички трябва да угодим и отговорим на изискванията и очакванията…и никой не не ми каже, че можело и да не им угаждам. Но не може. Всъщност не може. Трябва да го правиш, иначе попадаш на фокус. А най-добре там да не се набиваш чак толкова на очи, защото все пак тези хора – вездесъщите учители – решават бъдещето ти! Добре е да сте в добри отношения. Ако искат кафе – ходиш да взимаш кафе. Ако искат безумно количество домашни за следващия ден – така да бъде. Ако искат наизустяване на стихчета – това ще е. Но, да излезем от училище – вкъщи отново е същото. Мама иска да й се угоди на нея, да се изядат тези блудкави, но много полезни ястия, татко иска да види бележник с отлични оценки или пък едно смело момче, което не плаче /нали мъжете не плачат!/, баба и дядо също някак очакват да видят любимото внуче и нови номера от него – песничка, стихотворение, гладко четене, перфектен английски…Всички очакват разни неща от децата и някак се смята за естествено те да се стараят да угаждат и отговорят на всички. Някак невъзпитано е някое дете да откаже да прави това. В същото време съветваме възрастните да спрат да се опитват да угодят на всички – казваме, че това всъщност им пречи да живеят пълноценно. Добре, но как да стане? Като деца трябва да го правим, като възрастни вече да спрем. Откачена работа. В свободното демократично училище деца и възрастни са равнопоставени. Всъщност, това е една от основните изходни точки – децата също са хора. Те не са роби и не служат на никого, освен на себе си. Никой не очаква от дете да му угажда, както и от възрастен не се очаква същото.

Намерете онова, което ви е приятно да правите и му се посветете (сиреч – правете него)!

Айде бе! А танците ли ще ни изхранват? Стига шеги. Важно е какво се търси на пазара и къде са най-добре платените професии. Нали пари са нужни да се живее в тоя свят! Как ще ни изхранва някаква професия на художник. Рисуването ти било страст? Ще рисуваш в свободното време, за професия намери нещо по-сериозно. Аз когато кандидатствах водеща бе адвокатската професия. Сега чувам на мода излизат филолозите. Е, и IT секторът, разбира се…Важно е какво се търси, ето сега най-голям възторг, ентусиазъм, ръкопляскания и чувство за напредничавост и иновация предизвиква посоката „Да се свърже образованието с бизнеса!“, да се свърже образованието с потребностите на бизнеса, на индустрията – с това какво се търси, от какво има нужда. Кой? Бизнесът. Хм, не чувам нищо за това образованието да се свърже със собствените потребности на всеки един индивид, собствените му таланти и цели. Защото как той ще бъде пълноценен и щастлив, ако не е свързан със себе си и собствените си цели? Как той ще бъде пълноценен, като е свързан за бизнеса? Всъщност – той за бизнеса ли е създаден? Да отговори на целите на бизнеса ли е създаден индивидът? Като чувам какъв възторг предизвиква тази идея и ми се плаче. Бизнесът да каже от какво има нужда. А личността да каже ли или да мълчи? Бизнесът ще каже – имаме нужда от IT специалисти. Значи – училищата ще произвеждат IT специалисти, ще наблегнат на това. После бизнесът ще каже – имаме нужда от ….. и фабриката ще ги произведе. Ние роботи ли сме или хора? Кое трябва и следва да следваме? Интересите и нуждите на бизнеса или своите собствени? Важно ли е да ни харесва онова, което правим, животът ни или е важно то да отговоря на търсенията на корпоративни гиганти? Важно ли е да правим именно онова, което искаме или онова, което „бизнесът“ иска от нас да правим. Кой въобще каза, че посоката (своята собствена лична посока) я определя някой друг, а не човекът сам за себе си . Нужно ли е онези, които в душата си са лечители, художници, предприемачи, танцьори…да стават IT специалисти, за да следват нуждите на бизнеса или е ок IT специалисти да станат само онези, които изпадат в душевна наслада, докато разглабят компютър и изпитват неповторимо удоволствие от работата си като такива?

Слушайте/чувайте другите!

Прекрасен съвет е този и тук излизам от всякаква ирония и сарказъм. Хората не се слушаме вече и това е факт…не успяваме да се чуем, както е изпято и в онази песен – too much talk and no communication. Много разговори, никакво общуване. Нямаме слушане, нямаме чуване. Но как и да имаме? Как да отвориш пространство за другия, когато никой не е отворил за тебе? Как да чуваш, когато никой не е чувал тебе! Доста трудно изпълнимо, ако цял живот никой не те е чувал тебе! Нормално би било в такава ситуация да искаш само тебе да те чуят, да искаш да те слушат, естествено и думите и действията да крещят именно това – чуйте ме, мене, мене…как в такива условия да чуеш другия. Първо толкова имаш нужда някой тебе да те чуе, първо имаш нужда ти сам да чуеш себе си! Но ако никой не ти дава това време, ако не съществува такова време и такова пространство в твоя живот, в което да бъдеш изслушан и чут – нито в семейството с родителите, нито в училището – онова място, където трябва да израстнеш. Ако в целия ти 24-часов ден няма миг, отделен за това – има миг за полезните изкопаеми в Западна Америка, има миг за почвите в Австралия, има миг за серния диоксид и за линейната плътност и ъгловото ускорение (бързина на изменение на ъгловата скорост), но няма миг, нито миг за тебе самия…(много дълго многоточие изисква това изречение…спрете мъничко и се замислете…кой ни чу нас самите, отделяме ли време да се чуем сами, кой изслушва и чува децата ни днес?) Значи – за да слушаме другите, фокусът трябва да ни е към тяхното слушане…докато нашият собствен фокус /съзнателен или не/ е в това нас да ни чуят, в нуждата да ни слушат нас…вниманието ни никога няма да е към другия. Децата в свободно демократично училище имат пространство, в което да могат да споделят, да бъдат изслушвани, имат време, в което да могат да говорят за себе си, чувствата си, емоциите си, потребностите си, интересите си, желанията си, мислите си, действията си, имат шанса да бъдат чути и това всъщност въобще не е „шанс“ – някаква единична прокраднала се възможност в битието, а естествена част от ежедневието ти. И когато е естествена част от ежедневието ти, когато израстваш и съществуваш в среда, където има време за споделяне и където те изслушват, тогава и за тебе става това става естествено поведение – да изслушваш другия.

Освободете се от убежденията и нагласите, които ви ограничават!

Този ми е любимият! Чуден съвет! Всички сме на опашката. Процедура има ли описана някъде? С ръчно настройване ли става или някак автоматично? Откъде да започнем? А такааа…тук вече става по-сложно. Как става това освобождаване? Ами първо – малко доза самоосъзнаване…но, жалко, тя не се продава в аптеките, трябва време, свобода и подкрепа, за да я придобиеш. И пак се връщаме на изходната точка – за самоосъзнаване. Значи, за да се освободим от някакви насложени убеждения и нагласи е необходимо време, прекарано в самоизследване – кое ни кара да постъпваме така, защо се чувстваме по този или онзи начин, какво точно ни провокира да кажем тези неща, за които после съжалихме…и пластове и пластове надолу и надълбоко. Колкото по-късно почнем – толкова повече пластове има. Те се наслагват – първо от родителите, обществото, после в училището – че трябва да бъдем такива и такива, да правим това и това, да действаме по този и този начин, да мислим така и така…или пък с обратен знак – че не е добре да правим това и това, да чувстваме това или онова…То е като някакъв вътрешен кодекс – не е наш собствен, но въпреки това го следваме. Всъщност той ни блокира и ни пречи, защото всички тези убеждения и нагласи не са наши и ние се насилваме да ги изпълняваме, насилваме се да бъдем някой или нещо, което не сме, и в зависимост от това колко е силен и бунтарски настроен истинският, автентичният ни глас, задушен под всичките напластявания, ние страдаме повече или по-малко. По-малко, когато не е много силен и успяваме добре да влезем в ролята и образа, създаден от убежденията и нагласите, и повече, ако гласът ни е силен и се опитва да се измъкне. Стигаме отново до точка едно, където „да бъдеш себе си“ изисква неща, които не са ни дадени като малки.

Все пак – всичко това може да се промени.

За нашите деца може да е различно.

Покрай тях – за нас също. Няма нищо загубено или необратимо. А просто трудно – заради целият този изкривен процес на израстване. Но човек се учи докато е жив.

Само трябва да тръгне в тази посока.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s