Нуждаят ли се децата от насочване?

Daniel Greenberg

Нуждаят ли се децата от „насочване“?

Повечето хора, когато видят заглавието, веднага биха отговорили: „Разбира се, че се нуждаят.“.

Това е тема, по която мисля от доста дълго време и се надявам, че ще видите, че този въпрос е много по-сложен, отколкото изглежда.

Нека да започнем със задаването на един много прост въпрос: „Какво означава „насочване“?“

Какво означава тази дума? Да насочваш някого означава да водиш някого към определена крайна точка. Насочването трябва да започне с ясно дефинирана крайна точка. Ще дам няколко прости примера. Представете си, че посещавате Ню Йорк с приятел. Представете си двамата просто да се шляете насам-натам, разглеждате мястото, получайки усещане за него. Това е нещото, което аз обичам да правя, когато отида в град, който е непознат за мене – да се разхождам из различни места и да ги откривам и проучвам. И това е доста обичайно нещо, което много хора правят. Ако крайната точка на вашето посещение в Ню Йорк е проучването му, то тогава вие, разбира се, нямате нужда от насочване. /If the endpoint of your visit to New York City is exploration then of course you don’t need a guide./ Това е доста ясно.

 

Но представете си, че един от вас двамата познава Ню Йорк доста добре и решите, че онова, което наистина искате да правите по време на посещението си в града е да видите най-известните места в Ню Йорк и вашият приятел всъщност ги знае. Вашият приятел знае крайната точка и може да ви насочва, да бъде ваш водач /на англ. – guide от guidance / Водачът обаче трябва да направи нещо повече – защото той води някой към крайната точка, той също трябва да знае пътят до тази крайна точка. Това е другата част от насочването, защото да знаеш крайната точка не е достатъчно – трябва да знаеш и как да стигнеш там.

 

Много хора губят от поглед факта, че няма само един път и за почти всяка цел, която съществува, има множество пътеки да я достигнат.  Затова вашият водач трябва не само да знае къде отива, но и някакъв път, по който да стигне там. И вие може да добавите всякакви допълнения-изисквания. Може да искате най-живописния път, най-краткия път в разстояние или най-бързия път или най-лесния за ходене или пък най-трудната и предизвикателна пътека. Може да измислите най-различни допълнения и човекът може да ви бъде водач, ако може да ви води по пътя, който желаете, заедно с всичките допълнения-изисквания.

 

Но в каква точно ситуация „насочване“ и „водене“ е необходимо, което, в крайна сметка, е онова, за което говорим – нуждаят ли се децата от насочване и водене? Нека се върнем отново на нашата визита в Ню Йорк. Очевидно, ако вие просто проучвате/exploring/ града, целият този въпрос е нерелевантен.  Но ако искате да видите най-известните места и не сте с приятел, който ги познава като дланта на ръката си, тогава какво? Наистина всичко зависи от вас. Може да си вземете книга-пътеводител. Може да влезете в Интернет, което е това, което повече хора правят сега, и да изучите Ню Йорк. Можете да се обадите на приятели, които са били в Ню Йорк и да ги попитате за ключови неща. Можете да вземете собствени решения за това какво искате да видите и след това, разбира се, можете да си вземете карта или GPS, който ще ви отведе до тези места. С други думи, можете да се оправите сами. Това е вероятно онова, което повечето хора правят, но също така може да решите, че не искате да се занимавате с това и в този момент вие решавате, че имате нужда от водач.

 

Може да искате да видите екзотични животни в пустинята Калахари и да преживеете чудесно сафари там. Можете да си организирате едно такова и сами. Много хора решават, че имат нужда от водач, защото нямат време, нямат енергия, нямат куража да го направят сами. Затова те намират водач и му казват всички допълнения-изисквания за маршрута и пътя и след това отиват. Изводът тук е много прост и той е, че имате нужда от водач и насочване, когато вие решите, че имате нужда от такива. Това е решение, под тези обстоятелства, за които говоря, което вие правите. Инициативата ясно идва от вас. И ако вие всъщност изберете водач и не го харесвате, вие можете да го зарежете. Можете да го изоставите, можете да си изберете друг, можете да решите да се справите сам. Не сте заклещени, защото е вашият избор.

 

От друга страна, ако някой ви каже: „Искаш да отидеш до Ню Йорк? Трябва ти водач. Няма да те пуснем да отидеш в Ню Йорк без водач“, то вие ще бъдете доста притеснени. Това е наистина едно от най-дразнещите неща, което може да се случи – пристигате в една страна и казвате – „Бих искал да разгледам наоколо, бих искал да посетя забележителностите“ и ви се казва, че не сте свободни да се разхождате където искате, имате нужда от водач. Вие някак казвате на себе си – ок, това не ме кара да се чувствам добре, това не ми е приятно – може би те крият нещо, може би искат да ме ограничат по някакъв начин.

 

И това ме довежда до възражението, което е, че е много важно да се прави разлика между насочване и ограничаване. Това са две идеи, които са противоположни една на друга. Смисълът на насочването е да те отведе някъде, където искаш да отидеш. Ограниченията поставят пречки по пътя ти. Човек, който поставя препятствия по пътя ти не служи на целите, които искаш, когато  попиташ за водач. И всъщност, ако ти си принуден да приемеш водач по този път, ти пак си насочван, но заедно с това си и ограничаван. Защото видът насочване, което получаваш не е нещо, което избираш или нещо, с което си доволен и се чувстваш ок, но, за да стигнеш до определена крайна точка, ти трябва или да избереш точно това или да зарежеш всичко. И това е ограничаване.

 

Сега нека да кажем, че виждаме цяла група от хора в далечината и те всичките са се запътили към една и съща крайна точка по един и същи път. Те всички маршируват в унисон в една посока, очевидно – към едно и също място. Има две възможности – или са избрали да направят това по собствена воля и желание или някой ги е принудил да направят това. Аз не мога да заключа кое е, когато съм на дистанция, но когато се приближа, мога да разбера. Може да бъдат група млади хора, които са решили, че искат да правят някакъв вид военна подготовка и са ясно преминаващи този път по собствената си свободна воля. Но ако, когато се доближа, виждам, че те са свързани с вериги и че зад тях стоят хора с оръжие, мога да заключа, че да, те са водени към една обща цел, но са принудени.

 

Това е еднакво валидно и за големите групи в обществата. И ние имаме много примери, потвърждаващи го. Например, кибуците в Израел. Първите такива са основани в края на 19 век. Група от много ентусиазирани млади пионери идват до парцел от безплодна земя и всички работят заедно, за да сформират успешна фермерска комуна. И те го правят по един координиран начин – срещи и дискусии и непрекъснато изследвайки своите пътища и цели, но все пак вървещи по един общ път. Те са в идентичен марш и имат обща цел. Това е истински пример от живота за общество, в което никой отвън не го принуждава. Те се съгласяват да вървят по този път по собствената си свободна водя. Те може да са имали, но може и да не са имали помощ, но са го избрали сами.

 

От друга страна, ако сте посещавали Съветския съюз през 30-те, сигурно също сте виждали много хора, маршируващи в идентична стъпка към единична цел да създадат някаква версия на идеалното общество на управляващата група. В тази страна принудата бе инструментът, който води всички наоколо към тази цел. Те принуждаваха хора да посещават събрания, те принуждаваха хора да присъстват на индоктринация. Те брутално елиминираха всички, които не съответстват.  Те ги поробваха. Те ги изолираха. Едно от интересните неща, които правиха тогава /тук може да ви светне някаква лампичка/ е, че изпращаха хора, които наистина бяха неподатливи и неприемащи принудителното им насочване към заведенията за психично болни. Те ги обявяваха за ментално негодни, такива, които имат ментални увреждания. Светна ли лампичката? Както и да е, има две крайности тук. Едната, хора, които правят всичко заедно в името на една и съща обща цел, защото изначално са решили сами да стигнат там. И друга, да бъдеш принуден чрез принудителни указания към обща крайна точка и да бъдеш принуден да вървиш по общ път.

 

Има също така среден път. И ние имаме доста доста опит с него – всички ние имаме. И това е ситуация, където хората са свободни да избират, но са под натиск от обкръжението си, под натиск на обществото да го удовлетворят. И те са уплашени, че ако не го удовлетворят, ще бъдат етикирани. Така че по принцип такива хора са свободни да избират, но на практика те се чувстват ограничени.

 

Искам да погледна тази ситуация, тъй като тя се отнася за нашата страна, тъй като страната ни е специален случай, почти уникален случай. Тя е първата и единствена страна в историята, която е основана върху рамка от идеали, които започват с идеята, че всеки човек има право на условия, които гарантират неговото оцеляване и гарантират неговата свобода да преследва и да се стреми към пълноценен живот. Всяко човешко същество. Сигурен съм повече от вас са мислили върху това в един или друг момент. Уникалността на това в цялата човешка история е потресаваща. Работата на историка Бернард Байлин (Bernard Bailyn) дават някои наистина необикновени прозрения за начина, по който Бащите-основатели на Америка взимат култура, в която се намират, реално британска култура, и от нея оформят и създават съвършено различна форма на човешко общество – форма, която започва с индивидуалната свобода. Това е нечувано до този момент, форма, в която върховенството на индивида е отправната точка. Ако имате едно общество като това, трябва да се уверите, че индивидите са защитени от други хора, които не им позволяват да са свободни.

 

И така имаме ситуация, в която сте надарени с неотменими права на живот и свобода да преследвате смислен живот. Това е в Декларацията за независимостта, която е основополагащият документ на страната. Тези права трябва да бъдат защитени за всеки индивид и този същият документ казва на правителствата, дължащи властта си на съгласието на управляваните, че са задължени да защитават и гарантират тези права. Така в тази страна имаме общество, което в основата си казва, че имате свободата да избирате вашите цели и да избирате вашите пътища до тези цели, стига те да не пречат на някой друг.  Присъщо на такова общество – няма как да се заобиколи – е напрежението между инвидид и общество, което е неизбежно.

 

Но нека разгледаме един прост пример. Да предположим, че искате да сте лекар. Ако искахте да бъдете доктор преди сто години – няма проблем. Решавате, че искате да бъдете такъв, обучавате се, не трябва да избирате някакъв вид насоки. Можете да научите и откриете всичко, което искате да знаете за медицината и след това можете да чиракувате за лекар. След като определен момент е достигнат – момент, в който се чувствате достатъчно способни да изпълнявате задълженията на лекар, тогава казвате – „Аз съм лекар!“. Ако хората идват при вас, вие продължавате напред и опитвате да ги лекувате. Днес има напрежение по този въпрос. Обществото изисква от вас да си намерите водач, насоки. Не ви позволява да използвате онзи стария път. Кара ви да вървите по следния – следвате и успявате в учебния план на акредитирано медицинско училище, за да стигнете до момента, в който можете да сте лекар. И дори и да знаете перфектно всяко едно нещо, което знае лекар, завършващ такова медицинско училище, не можете да сте лекар, освен ако нямате този сертификат /диплома/.

 

Но тук е уловката. Не е нужно да бъдете лекар така. Никой не ви насилва да приемете тази цел. Вие все още сте свободен да изберете накъде да поемете. През последните 30 или 40 години се разви огромна индустрия от алтернативна медицина. Има огромно разнообразие от хора, които наричат себе си лечители, които ви казват, че ще направят неща, от които ще се почувствате по-добре при болест или разстройства. На тях не им е позволено да се наричат официално „лекари“, но не са спрени от това да помагат на хората, които искат да им бъде помогнато. Свободата да избереш крайната точка е донякъде ограничена, но в общи линии може да изберете алтернативи на тези крайни точки и да не ползвате такова насочване. Така че реално от време на време ако взимате точно определени решения и избори, обществото ви кара да приемете водач, но в по-голямата си част вие сте свободен да предприемете свой собствен път.

 

Това е дори още по-изразено, когато става въпрос за учене. Ако искате да научите нещо в нашата страна, ако искате да се подложите на някакъв вид обучение – да научите която и да е област – автомонтьорство, математика, физика, астрономия, изкуство, каквото и да е – няма абсолютно никакви ограничения за тази основна свобода. Няма ограничения върху вашата възможност да излезете и да го направите. Вашата цел избирате по ваше желание, можете да изберете всичко, което решите. И сте свободен да изберете който път искате, за да го научите. Да кажем, че искам да съм математик /решавам вече като възрастен да стана математик/. Аз всъщност съм минал по този път. Ако искате да сте математик, никой не ви насилва да взимате часове по математика, никой не ви насилва да четете конкретни книги, никой не ви насилва да следване някакъв определен ред в ученето на математика. Можете да го направите и сам, нямате нужда от водач. А ако все пак искате да изберете водач и насоки в определени посоки и да видите как те работят, ако искате преподавател или искате определени класове, или пък искате да се обучавате през онлайн уроци – това си зависи от вас. Но никой не ви насилва да приемете насочване и водач, ваш е изборът дали ще имате такива или не.

 

А какво да кажем за най-важната цел от всички, най-важната крайна точка от всичко за всички от нас – крайната точка на избора на цел в живота. Това е, в крайна сметка, най-важното нещо за всяко човешко същество от минутата, в която се роди. Какво ще стана? Какъв човек ще бъда? От какво ще се състои моята реализация? И в нашето общество няма ограничение по отношение на избора на цел в живота. И няма никой, който да ограничава пътя, който ще поемете до тази цел. Няма ограничения, ако искате да водите пълноценен живот като механик. Можете да направите каквото решите, за да станете механик и след това да живеете по този начин. И това е наистина ключово в живота ни. Това е, което ни дава забележителната свобода на себереализация.

 

И така, искам да обобщя накратко. Започнах с идеята, че да водиш някого е да го насочваш по път към конкретна крайна точка. Каквато и да е крайната точка, ние разбираме, че има много пътища към нея. И в едно свободно общество, никой реално не се нуждае на всяка цена от насочване. Всеки е свободен да избира дали да го потърси или не.

Имайки общество, в което никой не се нуждае на всяка цена от насоки и водачество, за да достигне своите житейски цели и никой не се нуждае задължително от насочване, за да научи нещо или за да създаде нещо, ние също така се оттърсваме от оковите на миналото, тежестта и товара на традицията. Ако вземете традицията и миналото като задължително условие за водене към бъдещето, това е ужасно ограничаващо. Когато говорим за хора, които са направили наистина интересни нови постижения в обществото, това винаги са хора, които са отхвърлили изцяло ръководството на тези, които имат опит в тази същата област.  Това е наистина поразително. Може да проверите във всяка сфера. Хората, които правят нещо ново са тези, които мислят out of the box. Какво значи да мислиш извън кутията? Означава да мислиш извън ограничението, че експертите и традицията вече са казали точния и правилния начин да се процедира към тази конкретна цел. Мислете за импресионистите например. Те дори не можели да си покажат творбите! Трябвало е да излагат своите произведения в мансарди. Когато имали публичен показ, били обект на подигравки. Ако просто са следвали реалистичните форми и тенденции на изкуството, които са били преобладаващи по онова време, те никога нямаше да развият по този начин изобразителното изкуство. Ами Бетовен? Хората наистина първоначално са се ядосвали на Бетовен за цялата тази силна какафония от музика, която правел.

 

Можем да погледнем и в малко по-традиционните сфери. Макс Планк ( Max Planck) се счита за баща на квантовата механика, той е човекът, който е измислил концепцията за кванта, квантовата теория – тотално чудновата концепция. В нея обаче тогавашните физици, “традицията”, не виждали абсолютно никакъв смисъл. Хората сметнали, че е абсурдна и смешна и той бил доста нещастен. Критикуван е безпощадно от експертите – „водачите“ по негово време. И в крайна сметка силата на събитията довеждат до това неговата идея и схващане да бъдат част от стандартното ръководство и разбиране днес. То става част от кутията (part of the box). В своята автобиография той казва, че ако имаш наистина креативна нова идея, тя никога няма да бъде погледната насериозно, преди всички хора от предишното поколение да умрат. Когато квантовите теоретици, които се появили през 20-те години на миналия век и имали напълно нова визия за физиката, отишли и говорили с него и му показали тяхната нова теория  – той ги отхвърлил и казал, че е пълна глупост! Мисленето извън кутията е продукт само на общество, в което човек е напълно свободен да избира своите цели и да избира своите пътища до тях.

 

Но ето къде е работата – всички ние знаем, че тази прекрасна представа за свободата и свободата на избора, както и липсата от необходимост от принудително насочване е била възможна само за белите мъже-притежатели на частна собственост.  Това е реалността. Идеалът е там – „Всички хора са създадени равни“. И под „хора“ те наистина са имали предвид „човешки същества“. Но онези, които реално визирали в онзи конкретен момент са били белите мъже – собственици на частни имоти. Това е доста подобно на демокрацията в древна Атина – всички велики философи, театърът, науката, технологиите, изкуството идват от общество, в което само хиляда души са дарени със свободата и демокрацията, с която атиняни толкова се гордеят. Но цялото общество било основано на огромен долен слой роби и жени и други служители. И така имаме ситуация, която е била факт в древна Атина и е била факт и при основателите на американското общество – създателите на Декларацията на независимостта. Ако наистина имате тези идеали и изключвате голяма част от населението от тях, трябва да имате основание за това изключване. Трябва да кажете защо всички тези други хора са лишени от свободата. Защо не им се дава? Защо всички останали имат нужда от насоки, контрол, защо имат нужда да им бъдат казвани крайните точки и пътища до тях?

 

Трябва да е имало основание за това и те са имали разни основания за всеки един от “изключените”. За тези, които нямали имущество, разбирането било, че са преходни. Не може да се разчита на тях. Човек, който не притежава своя имотна собственост, който не е „вързан“ за земя, не е сериозен – днес е тук, но утре може да е другаде. Затова не бива да се взимат неговите виждания под внимание – така се е смятало. Но впоследствие това се е променило. Другите изключени и лишени от свободата на избор – цветнокожите. Всички ние знаем ужасните расови теории, поради което робите били изключени от правото да имат свободата. И тези расови теории все още имат влияние в различни части по света. Всички знаем добре и защо жените са били изключени от възможността да притежават тази свобода – смятало се е, че нямат преценка, така че нямало начин да им бъде позволено да бъдат свободни да взимат свои собствени решения. Но във всеки един от тези случаи, идеалът все пак се оказва много силен – стои там и натиска. Поколение след поколение казва: „Всички хора са създадени равни!“ „Всички хора са създадени равни!“, „Те са надарени с тези права!“. Досадно е, че сме изключили хора. Дали наистина обосновките за тези изключвания са оправдани? Силата на опита просто опровергаваше обосновките. Оказа се, че няма наистина нито най-малкото доказателство, че някои от тези изключения са базирани на реалност.

 

И единствените хора, на които все още не е дадена тази свобода са децата.

 

Децата са били третирани през цялото време като вещи, като обекти, които възрастните по подразбиране притежават и са свободни да правят каквото искат с тях. Има много малко ограничения върху това. Ограничения за това как се отнасяте с децата си в нашето общество са почти същите като тези, които са прилагани спрямо робите в робското общество. Не можете да ги убиете, не можете да ги биете до безсъзнание. Това не е ок. Но, извън това, възрастните са свободни да налагат своите цели, да налагат своите избори на децата, да налагат пътища. Напълно свободни да правят това. И са свободни да използват огромен масив от принудителни мерки. Може да прилагат най-различни награди и наказания, които искат.

 

И така ние сме в 21 век. В 21 век ние започнахме наистина да се чудим върху този въпрос дали децата имат нужда от насоки. Как можем да оправдаем това? Има ли основание? Как може да оправдаем принуждаването на децата да приемат насоки, отнемането на възможност за свободен избор, който до този момент всеки друг в обществото има? Възрастните са убедили себе си, че има специфични цели, които всички деца трябва да следват, за да оцелеят. Има цели, които трябва да постигнат, за да оцелеят и да водят смислени животи като възрастни. Убедили са се, че има един единствен верен и истински път през детството към тези цели. Това е в което вярват възрастните. Обществото като цяло е създало училищата като основни инструменти за упражняване на принуда върху децата за достигане на тези крайни точки и по време на пътя до тях. Те дори полагат много усилия, за да привлекат родителите да помагат на училищата да пазят нещата в ред.

 

Откъде дойде това? Как се случи това? Откъде дойде тази идея, че съществува една обща цел, която всяко дете трябва да следва, за да се превърне в успешен възрастен? През моя живот аз гледах как тази цел се развива много силно и много подчертано. Хората са се убедили в това като са приели заключения от авторитетни фигури, които те приемат за снабдители на истината. Това е простата реалност. Хората, които обществото е посочило за авторитетни фигури по отношение на детското развитие и съзряване до зряла възраст са тези, които са ни казали, че тези неща трябва да станат по точно този определен начин. Приетата цел, която е била изкована далеч отново и отново за всички деца е, че те трябва да израстнат до зряла възраст, в която могат да получат и поддържат прилична работа, която плаща добра заплата. Това е, което ще чуете навсякъде.

 

Приетата мъдрост е, че трябва да получите стандартно образование, за да може да получите успешна работа, която ще ви помогне да оцелеете. ИМа един път, който трябва да следвате. Приетият път е успешното изпълнение и завършване на поне 12 години, често четиринадесет, на формално училищно обучение по националната учебна програма и учебен план, които са начертани според националните стандарти, които определят всяка стъпка от пътя. Националните стандарти са огромни по размер и покриват всяко поле, което е изучавано в училище. Те покриват година след година, предмет по предмет, тема по тема, в пълни детайли. Това е пътят. И, междудругото, начинът, по който децата в предучилищна възраст бяха замесени в това е наистина поразителен.

 

Когато аз отидох в училище, целта беше малко по-различна. Беше ми казано, че трябва да мина през някакъв основен учебен план, за да получа нормална работа. Но доста голяма част от децата в моето време не ходеха на гимназия /средно училище/. И много малко ходеха на колеж. Но това се промени целенасочено с последния законопроект / The GI bill/. Сега започва още от предучилищната. В Ню Йорк жена съди предучилищната за огромна сума пари-обещетение, защото предучилищната не подготвя адекватно нейното дете да премине през изпитите си на края на предучилищната година, което ще доведе до влизането на детето в престижна гимназия, което ще доведе до влизането в елитен колеж, което ще доведе детето до успешен живот и добра работа.

 

Как въобще целта, че всяко дете се нуждае от насоки, за да има успешна добре платена работа в 21 век се приема? Защото ние дори не вярваме в това наистина! Кои са нашите герои днес? Кои са хората, които почитаме? Почитаме хората, които имат високи цели, без значение колко пари изкарват – бедният светец, който тича наоколо и помага на всички и не му пука за неговото собствено състояние, предприемачът, който със сигурност няма да направи и стотинка през първите начални години и ще гладува – Бил Гейтс започва в гараж! Невероятно е. Ние почитаме хора, които следват своята страст и които всъщност обръщат гръб на тези универсално приемани цели – например гладуващия художник. Всъщност, колкото повече възрастни са верни на идеалите, независимо от това дали имат „сносна“ работа в икономиката на 21 век, толкова повече ги идеализираме. Което е още по-странно е, че ние приемаме, че всеки може да знае каква е социоикономическата среда и обстановка, в която децата ни ще бъдат като възрастни. Откъде, по дяволите, дойде това? Откъде дойде идеята, че имаме и най-малката идея какво „добре платена работа“ ще означава след пет години, ами след петнадесет? Нямаме представа. Само помислете назад в световната история 30 години преди настоящия момент. Аз си говоря за това и с децата, защото за повечето от тях „преди 30 години“ и „преди 1000 години“ е горе-долу едно и също. Но само 30 години назад ние нямахме мобилни телефони, интернет, десктопи, лаптопи…няма iChat, няма search engines /това не го знам какво е…бел.ред/. Имаше Студена война между две идеологии, които се бореха за властване и доминиране над света. Никой нямаше идея какво може да стане. Преди 30 години религията не играеше никаква съществена роля изобщо. Азия преди 30 години беше напълно периферна за света. Напълно ясно е, че ние не знаем дали целта, към която децата са насочвани, наистина е добра и дори и наистина да го вярвахме, ние не знаем как да вървят, така че да стигнат там.

 

Тогава откъде експертите взимат толкова много авторитет и убеденост, че почти всички ги слушат? Откъде експертите получават тази власт и пълномощия, за да убедят по-голямата част от населението, че децата се нуждаят от насоки? Виждал съм как това става все по-зле и все по-зле през последните десетилетия и мисля, че има връзка с това какъв е истинският произход на приемането на тези авторитети. Мисля, че става по-лошо, защото сме в такъв несигурен свят, че повечето възрастни копнеят за насочване – ние сме ужасно, ужасно несигурни. (I think it’s getting worse because this is such an uncertain world that most adults crave guidance–we are terribly, terribly insecure.) И не говоря за индекса на икономическата увереност (economic confidence index) или подобни показатели, защото това е почти периферно. Повечето възрастни имат нужда от насоки, защото са ужасно несигурни за себе си и са ужасно несигурни за своите деца. Бъдещето просто слезе върху нас с темпо, което е абсолютно зашеметяващо. Когато страхът и несигурността вземат превес, най-успокоителното нещо са лидери, които казват, че знаят пътя. „Бъдете спокойни, не се тревожете, зная начина, намерил съм го!“

 

Ако го кажете с убеденост и ако го кажете с ясна визия за това какъв е пътят, хората започват да ви слушат и да се интересуват. Но което е по-интересно е колко несигурни са експертите. It’s sort of a double-tiered thing here. Експертите сами са погълнати от несигурност, но реално не могат да го покажат. Начинът, по който се знае, че са погълнати от несигурност е, че те се скупчват заедно и просто се съгласяват един с друг. Хората наистина не са сигурни в собствената си преценка. И ако аз съм несигурен, нещото, което ще направя е да намеря някой друг, който е също така несигурен, но който е съгласен с мене и после ще намерим други хора, които са съгласни с нас и ще се подкрепим един друг. Значи имаме хора, които са самозвани експерти, всичките някак чудещи се и скупчени заедно.

 

За мене най-забележителното нещо в тази ситуация сега е, че всички се съгласяват на основната предпоставка, че има едни цели и че има един път.

Ние в Съдбъри Вали имаме толкова забележителен опит във връзка с това. Някои от най-известните писатели и говорители на образованието, които възразяват върху образователната система – това е грешно, онова е неправилно – имена, които на повечето от вас най-вероятно са познати – пишат невероятни книги за това как системата не е добра. Те всички знаят какво е зле. И след това те идват при нас, посещават ни, ако въобще си направят труда и казват: „О, мили боже, ние нямаме предвид това /такава свобода, бел.ред./..Децата категорично имат нужда от някаква форма на насочване. Ние просто имахме предвид да настроим нещата мъничко…“

 

И така сега сме в ситуация, в която в действителност няма и капка доказателство, че в свободно общество, в което възрастните нямат нужда от насочване, на децата не бива да им бъде позволено да бъдат също толкова самостоятелни и самонасочващи се като възрастните.  Няма никакво доказателство за това. Има много общества, които третират децата като възрастни, отнасят се с тях като с възрастни. Няма доказатгелство, че децата не са компетентни и някъде дълбоко в нашето сърце ние знаем, че експертите във всяко поле имат глинени крака (някакъв израз – we know that all experts in every field have feet of clay). Няма нито една сфера, в която истината, провъзгласена от едно поколение не е била отхвърлена от следващото. Нито една сфера. Икономиката, социалната и политическа теория, психологията, физиката, химията, медицината от предишни години са всичките в кофата за боклук на историята.

 

Нека да погледнем само няколко прости примера.

 

  1.       Пример  -„уврежданията“, свързвани с хората през 30-те години на 90-те.  Едно от тях е наследственото увреждане, известно като „забавяне“.  Смяташе се, че криминалността е наследствено увреждане. Вие сега може да не мислите, че това е наследствено, но те бяха сигурни, че знаят, че е така по онова време. Имаше прокарани закони в тази страна, в които бе указана стерилизация на хора, които са осъждани и имат престъпления, или които са със забавено развитие – за да не се разпространяват. Когато Хитлер в Нацистка Германия започва своята програма, базирана на евгениката, хората пропищяват какво ужасно нещо е това. Неговият отговор, доста честен в този конкретен случай, е: „Аз просто правя това, което Америка прави.“  Та ние дори имахме написано от Върховния съд мнение, че всичко това е разумно, конституционно, научно…Днес не виждаме това нещо в списъка с увреждания. Всъщност, списъкът с увреждания, когато аз растях, доста се различава от списъка с увреждания днес и същия този списък преди 20 години е по-различен от днешния. Всъщност, този същият списък расте толкова бързо, че до десетина години най-вероятно мнозинството от американски деца ще имат една или друга форма на когнитивно увреждане / learning disability/ – и не се шегувам като казвам това.

 

  1.       Пример – няма повече валидност и в икономическите теории днес, отколкото в тези от миналото. Рузвелт дойде на власт по време на Голямата депресия и основа „New Deal“ /New Deal е серия от вътрешни програми, приети в Съединените щати между 1933 г. и 1938 г, включващи реформи, президентски укази, закони, бел.ред./. Ние имахме нужда от голяма промяна, но той нямаше идея какво да прави. Затова събра куп експерти. Бяха наречени The Brain Trust – всичките -велики хора. Те излязоха с цял куп идеи и след това ги пуснаха в действие и за съжаление всичките техни прекрасни теории доведоха до почти никакво подобрение между 1932 and 1939. Онова, което спаси страната икономически не бе икономическа теория, а война.

 

  1.       Пример – Ами какво да кажем за технологичните теории в миналото, както и за технологичните познания в миналото? Има една чудесна документална поредица от серии, наречени „Триумфът на умниците“ ( The Triumph of the Nerds). Това е историята на развитието на компютъра. Една от най-добрите сцени там е интервюто с основателя и създателя на Intel. Интервюиращият казва: „Почакайте малко, вие, момчета сте имали чипа, значи на практика сте имали личния компютър тогава!…Не го ли осъзнахте?“ И отговорът е: „О, да, ние го осъзнавахме, но една част от нас се събраха заедно и брейнстормваха и се опитваха да измислят каква полза някой въобще би имал от личен компютър? Единственото нещо, за което се сетихме, бе, за да се колекционират рецепти. Аз не можех да си представя жена ми да използва това, за да събере нейните рецепти. Затова ние го зарязахме, не продължихме да работим повече в тази посока.“

Специалисти, а?

 

Но по отношение на тази последната категория хора – децата – позволяваме да бъдат реликви на един средновековен социален ред, където те са напълно насочвани, против волята си, да правят неща, които не са избрали, без някаква основателна причина!

 

Искам да кажа едно последно нещо за финал. Всеки знае, че децата в най-ранното детство имат три много, много специфични цели, които преследват безмилостно – подвижност, социални отношения и общуване. Тези цели са доста ясни в техните умове.

 

Те биха направи всичко, за да станат подвижни. Те ще падат, ще падат, ще се нараняват.

 

И това няма да променя нищо, защото те усещат и знаят и виждат от света около тях предимствата на това да си подвижен.

 

Те виждат хора наоколо и знаят, че за да оцелеят и да се развиват, трябва да могат някак да привлекат помощта на тези хора за своето оцеляване и да намерят начини да се свържат с тях.

 

Те искат да говорят със свирепа решителност, която е несравнима с нищо друго.

 

Да говориш е до този момент най-трудното нещо за учене, защото езикът е забележителна мистерия. Думата е нещо почти невероятно. Тя е стенография – стенография на цяла поредица от човешки преживявания, които са намерили израз в една дума. Това ни дава възможност да създаваме сложни думи, защото вместо да назоваваме всяко едно от тези преживявания по отделно, ние назоваваме символ – знак. И слагаме символите заедно в идеи и изречения, за да съставим цял светоглед, който никога нямаше да можем да създадем, ако трябваше да го скалъпим от всяко парче от цялостта на информацията, която думите символизират. И ето ги децата – борещи се – те схващат думите грешно, произнасят ги грешно, не могат да разберат какво значат, разбират значението им грешно. И все пак те постоянстват и успяват – и са самонасочващи се /self-guided/.

 

Децата поставят техните собствени цели и техните собствени пътища. И техните пътища са все различни. Всяко дете го прави различни. Това дете поема по един път, онова – по друг. Това дете не говори, когато не стане на три, като нашият най-голям син, и след това никога не спира да говори до края на живота си. Друго дете започва да говори на 9 месеца. И го правят без никой да е наложил цел или път. Най-трудните задачи идват естествено просто чрез стартирането на живота.

 

Най-странното нещо от всичко е, че нашето общество, след като застави децата да минат пред 12 или 14 или понякога 16 или 20 години, в които те са принудени да приемат насочване, съвсем изведнъж, казва – окей, сега излизаш в света и трябва да можеш да го правиш сам, да бъдеш свободен. Внезапна метаморфоза – като „воала!“, досега беше затворен в клетка, сега си свободен! Виждате ли колко е шокиращо е в обществата.

 

Всяко общество през последния век, което е било внезапно освободено от обременяващо насилствено правителство, е направило прехода към отговорна свобода с екстремна трудност. Трудно е. И все пак ние очакваме всяко дете да го направи, защото ги искаме като възрастни да бъдат членове на нашето свободно и креативно общество.

 

Искам да завърша с това, че Съдбъри Вали е на върха на една епоха, която разпознава, че децата нямат нужда от насочване повече отколкото възрастните в 21 век. Успехът на нашето училище, успехите на училищата, възприели нашия модел, успехите на нашите възпитаници за 43 години са живото доказателство за това…От доста време усещам, че смелите родители и ученици и членове на персонала, които повече от четири десетилетия са се посветили на това да включват деца сред тези, които са освободени от ненужна намеса и принуда, заслужават нашата благодарност и възхищение.

Ако сте художник дълбоко в себе си…ако това е вашата роля, съдба, талант…или пък лечител, кой може да ви каже, че трябва да ви научи, за да станете такъв? Никой! Кой може да ви каже точно от какво имате нужда /да знаете или да направите/, за да станете такъв? Вие може да изберете своя собствен път и насоки до крайната си точка и никой не може да ви принуди да изберете точно определен път.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s