20 начина да създадете уважителна среда във вашия дом (и да се преборите с детизма*!)

*Childism – Детизъм – предразъдъците по отношение на децата и този период от живота, наречен детство

Източник

Свързано изображение

Мислим за детството като за вълшебен период от живота. Мислим за децата като за щастливи, безгрижни, пълни с енергия, чудеса и живот.

Но животът може да бъде много труден и за едно дете! Представете си – обществото изобщо не цени твоя принос и към теб се отнасят с по-малко уважение, отколкото към възрастните.

Децата редовно са отхвърляни, контролирани, ограничавани, дискриминирани, както и редовно им се присмиват. Те имат по-малко права, автономия и свобода от възрастните. Те не са равни.

Не само това, но хората наистина вярват, че това е за тяхно добро. Предразсъдъците по отношение на децата са дълбоко вкоренени.

Но ние имаме избор – да продължим по този път или да се стремим да направим нещо по-добро за нашите деца.

Да ги разпознаем като човешки същества, които заслужават уважение и равенство не по-малко от възрастните. Може да не сме в състояние да променим вкоренената култура на предразсъдъци в едно цяло поколение, но имаме много власт в собствените си домове.

Започнете с малки стъпки. Започнете със своето собствено семейство, в своя собствен дом. Има много начини, по които можем да спрем да подкрепяме предразсъдъците по отношение на децата в нашия живот.

20 начина да премахнете предразсъдъците по отношение на децата от своя дом… 

  1. Правата не са зависими от възрастта

Това е ядрото на детизма – че определени права се получават само с по-голяма възраст. Това е нещо, което трябва да оспорим. Възможностите и отговорностите варират, в зависимост от възрастта, но правата – не. Домът е идеалното място да започнете да променяте това схващане. Там не трябва да съществуват различни правила или права, в зависимост от това на каква възраст си. По-големите братя и сестри не бива да имат повече свобода и автономия, отколкото по-малките. Всеки, на всяка възраст, трябва да бъде свободен (и подкрепят), за да прави своа собствен избор.

  1. Без йерархия на властта!

Премахването на предразсъдъците по отношение на децата и създаването на уважителна среда във вашия дом означава също да измъкнете семейството от йерархията на властта. Никой не е по-ценен, мощен или важен от друг. Нуждите на всеки имат значение. Добавеният бонус тук е, че, че няма да имате повече никакви борби за власт във взаимоотношенията с децата си. Силно препоръчвам тази книга за това как да преминем към родителски подход, който не е основан на власт.

И също така този пост.

  1. Достъпност

Светът е създаден за възрастни. Ако сте дете, ще откриете, че дори и базови задачи са по-трудни за свършване от вас. Не можете да достигнете дръжките на вратите, превключвателите на осветлението или крановете. Имате нужда от помощ, за да вземете храна или вода. Ние можем да помогнем да се сведе до минимум това в нашите домове като взимаме неща с детски размери там, където е възможно, като направим така, че техните принадлежности да са лесно достъпни от тях самите и разположени на достъпни за тях места, като разположим храна и вода там, където могат да ги стигнат сами и да ги приготвят сами, ако пожелаят, като сложим стъпалки близо до врати и мивки, където те могат да ги използват самостоятелно, като разположим дрехите им в ниските чекмеджета, така че да могат да ги взимат сами и т.н.

  1. Вземете под внимание вашия език и начина, по който говорите и се изразявате

В някакъв момент от своето израстване, повечето деца осъзнават, че повечето време техните родители говорят с тях по начин, по който не разговарят с други хора и дори не биха си позволили да говорят с други хора. Разбира се, ние оправдаваме себе си в това си действие, както във всички останали свои действия, в които упражняваме власт над по-малките, като казваме, че им мислим само най-доброто, че правим всичко това само защото ги обичаме – точно както пословичния пример с родителя, който казва – „Мене ме боли повече, отколкото тебе“ – може би една от най-старите лъжи на света.“ – Джон Холт, Escape from Childhood

Ако искаме да създадем среда без йерархия на властта, тогава трябва да осъзнаем езика, който използваме с хората в домовете си. Автоматичният начин, по който много възрастни разговарят с децата си, е много авторитарен. Независимо дали е съзнателно или не, ние вярваме, че понеже са по-млади и в наша грижа, ние имаме право да ги управляваме. Ние казваме: „Сложи си обувките сега“, „Ела тук!“, „Изяж си храната!“, „Не прави това!“, „Бъди тих!“ и много други. Ние никога не бихме говорили по този начин на възрастен, никога не бихме приели за вярно, че можем да изискваме неща от тях по всяко време. Бихме казали така: „Може ли да дойдете тук за минутка?“, или „Бихте ли могли да бъдете малко по-тихи, трудно ми е да се концентрирам.“ . Има нужда да сме съзнателни за начина, по който комуникираме с нашите деца и дали показваме същото количество уважение, каквото показваме на възратните. Силно препоръчвам четенето на книгата на Маршал Розенберг – Ненасилствена комуникация – книга, която променя живота.

  1. Уважение към личното пространство

Всеки има право на лично пространство и личен живот. Децата не са изключение от това. Те имат право на физическа неприкосновеност, когато имат нужда, и имат право да запазят личните си мисли и вярвания и да държат на тях. Ние можем да уважим това в домовете си като не се наместваме в тяхното пространство, не изискваме да споделят мисли или чувства, които не искат да споделят, като създаваме лично техни пространства, като не нарушаваме правата  им като четем техните дневници или лични неща и като не споделяме неща за тях с другите без тяхно позволение и съгласие.

  1. По-ценни са нуждите отколкото това какво е „нормално“ и „обществено приемливо и прието“

Убежденията в нашето общество често ни казват, че нуждите на възрастните са по-важни от тези на децата, но ние можем да работим в посока да преодолеем това схващане в собствените си домове. Например, традиционно (поне в западните общества) родителите спят заедно в една стая, докато децата имат свои стаи и спят сами. Но какво ще стане, ако на децата и възрастните им е по-удобно и приятно да споделят едно пространство за сън?  Следвайте нуждите на хората в семейството – на всички вас – вместо това, което според другите е „нормално“.

  1. Ценете мнението на всички

В едно семейство, където всеки е равен и уважаван, решенията, които засягат всички, се създават заедно. Мнението на всеки, гледната точка на всеки и нуждите на всеки са взети предвид, изслушани и разгледани. Няма „Защото така казах!“. Семейните решения включват всички.

  1. Уважавайте автономията на всеки 

Всеки има право на автономия. В нашите домове ние можем да защитим автомостта на нашите деца като се уверим, че не нарушаваме способността им да решават какво се случва с тях и как прекарват времето си, кога ядат, кога спят, кога се къпят, как се обличат или каква прическа правят на косата си, какви са интересите им, какво ще учат, с кого искат да прекарват времето си и т.н. Трябва да се опитаме да овладеем езика на съгласието отколкото езика на очакванията. Децата заслужават да отговорят за живота си и ние можем да подкрепим това. Когато нашите нужди не съвпадат, ние можем да общуваме с тях и да разрешаваме проблемите заедно, вместо да потъпкваме автономността.

  1. Доверие

“За да се доверим на децата, трябва първо да се научим да се доверяваме на себе си….а повечето от нас са били научени като деца, че не заслужаваме доверие.“ – Джон Холт

Този цитат е толкова вечер. Като деца, много от нас са били научени, че не сме надеждни. Че имаме нужда от възрастни, които да ни научат кое е правилно и кое е грешно и да ни накажат, когато сме „лоши“. Чували сме много предупреждения да „се държим добре“ и да „бъдем добри“ и да „бъдем внимателни“, преди въобще да сме и помислили да правим нещо „лошо“ и „погрешно“. Можем да спрем този омагьосан кръг като видим децата като надеждни и способни същества и като винаги очакваме най-доброто, вместо най-лошото.

  1. Приемане

Много хора вярват, че родителството е „създаване на възрастен“. Това е много неуважителна гледна точка, която отхвърля валидността на децата като хора в настоящия момент от живота им. Ние не се опитваме да „създадем“ човек. Те не са наши да ги формираме и оформяме в това, което ние искаме да бъдат. Вместо целта ни да бъде „да създадем възрастен“, ние може да се целим в това да се свържем с тези същества и да открием начин да живеем заедно мирно и да ги подкрепяме по пътя на тяхното пътешествие в откриването на това кои са те всъщност. Можем да им показваме безусловна любов и приемане всеки ден. „Приемане“ – това означава празнуване за това кой е този човек и какъв е, вместо опити да го промениш.

 Вътрешна работа

Голяма част от премахването на предразсъдъците по отношение на децата е всъщност извършването на вътрешна работа. Това означава да изследвате своите собствени убеждения и пристрастия по отношение на децата, да изследвате как вашето собствено детство и минали преживявания и опит са ви оформили, да разпознавате онези неща, към които реагирате силно негативно и да използвате някакви добри механизми за справяне с предизвикателните моменти.

  1. Уважение към чувствата

Децата се третират като по-малко важни от възрастните и техните чувства често се считат за маловажни. Често им се казва да „спрат да плачат“ или „Не бъди глупав!“ или „Ти си добре.“ Ние никога няма да проявим такава малка загриженост към чувствата на някой възрастен. Да ценим децата означава да приемаме сериозно емоциите им, да ги валидираме, да проявяваме емпатия и съпричастност и да ги успокояваме, когато има нужда.

  1. Равни очаквания

“Толкова често децата са наказани за това, че са човешки същества. Не им е позволено да имат кофти настроение, лош ден, неуважителен тон или лошо отношение, а в същото време, ние, възрастните, имаме тези неща през цялото време!“– Rebecca Eanes

Децата често са принудени да отговарят на по-висок стандарт от този на възрастните. От тях се очаква да бъдат непрекъснато щастливи, помагащи, отстъпчиви, услужливи, съобразяващи се.

Нещо повече – хората смятат, че могат да коментират и обсъждат всичко, което вярват, че децата са направили „погрешно“. Непознати в магазина ще изискват от детето ви да каже „моля“ или ще коментират, че децата ви са кисели днес. Кога някой би си помислил, че е ок да направи това с възрастен? Ако не бихте го казали на възрастен, то най-вероятно е също толкова грубо да го кажете и на дете.

От децата също така често се очаква да отстъпват на възрастните, само защото са деца, например, като стават от мястото си, за да може възрастен да седне, като ядат отделно (по-ниско качество) храна, защото хубавата храна е за възрастни и т.н. Сякаш децата имат по-малко право да заемат пространство на този свят и да участват в живота, отколкото възрастните.

В нашите домове можем да подсигурим децата и възрастните да имат еднакви права като избягваме такива сценарии и подлагаме на съмнение всяка сфера, където мислим, че може да има несъответствия в отношението на база възраст. И работата е там, че децата са често уважителни, помагащи и услужливи, когато им е дадена възможност за това без да са принуждавани да бъдат такива.

  1. Да даваме време

Пренебрегването на правата на децата или отхвърлянето на техните нужди изглежда се случва най-често, когато бързаме. По-вероятно е да опитаме да принудим децата да отговорят на нашите нужди, когато се чувстваме под натиск. Можем да се стремим да сме наясно с тази тенденция и да дадаме повече време за подготовка. Повече време за обличане, повече време за влизане в колата, за грешки, за забравени неща, за хранене и т.н. Също да си даваме повече време да помислим, преди да реагираме и отговорим и повече време, за да прекъснем навика на родителския автопилот и даването на заучени отговори.

  1. Управление на очакванията на другите

Друга ситуация, в която може да почувстваме натиск да контролираме нашите деца е при критика от страна на другите хора. Тъй като предразсъдъците по отношение на децата са толкова разпространени в обществото, повечето хора смятат, че родителската работа е да си шеф на децата. Да проявим уважително и зачитащо родителство пред такива хора може да бъде странно и да провокира тревожност. Реално вие се отваряте за критика и нежелани съвети. В такива моменти е важно да запазим нашата перспектива за това кое е наистина най-важно. Предпочитаме ли да избягваме такива неудобни ситуации или да нас наистина е приоритетно да подкрепим нашите деца? Този пост би бил полезен.

  1. Разбиране за развитието на детето

Заедно с това, че децата заслужават същото уважение като възрастните и са изключително способни, техните мозъци са все още в процес на развитие. Те трябва да имат свободата да играят и да обичат и да имат подкрепа да растат. Трябва да разберем и техните ограничения, например – как силните емоции преобладават и понякога съвсем ги завладяват, как контролът на импулсите все още е малък, как са в процес на развиване на емпатия и други. Разбирането означава по-голямо приемане.

  1. Разговори, в които децата са включени

Децата често са изключени от разговорите или им е казано да „отиват да играят, докато възрастните си говорят“ или пък хората говорят за тях, сякаш не са в стаята. Включването на децата в разговорите им показва, че те са важни и ценени. Разбира се, понякога може да искате да говорите лично с някого, но ако сте с група възрастни, вие няма и да си помислите, че е уместно да наредите на някои от тях да отидат да правят нещо друго, за да може да проведете разговор без тях. Вместо това просто ще изчакате подходящо време, когато никой друг не е наоколо.

  1. Да говорим открито за предразсъдъците

Това може да бъде неудобно и странно, но може да има моменти, в които да има нужда да говорите открито за предразсъдъците и да се застъпите за вашите деца в моменти на дискриминация. Искаме децата ни да знаят, че винаги ще ги подкрепяме и че заслужават да бъдат третирани уважително. Някои съвети как да се справяте с тези ситуации има тук.

  1. Да признаем мъдростта на децата

Много хора твърдят, че взимат решения вместо децата „за тяхно добро“. Те вярват, че като възрастни с повече опит, те знаят по-добре кое е най-доброто за децата отколкото самите деца. Но никой не е по-добре за нуждите на един човек отколкото самият човек – и това важи и за децата. Можем да ги подкрепяме да правят здравословни избори, но контролът изцяло отнема тяхната способност да се справят сами с нещата и изцяло подкопава тяхното доверие в собствените им инстинкти и умения.  Да се борим с предразсъдъците по отношение на децата означава да разпознаваме и признаваме тяхната вътрешна мъдрост и инстинкти и да им даваме време да стигнат до най-добрите избори за себе си.  Разбира се, като възрастни, нашата задача е да ги предпазваме, но често ние отиваме в това твърде далеч.

  1. Да разширим уважението и към други деца

Често е трудно, когато други посещават нашия дом и тези други не споделят нашите ценности. Да се отнасяме уважително към собствените ни деца е важно, но можем да разширим уважителното и мило отношение и към другите деца, с които взаимодействаме. Макар че е малко вероятно да бъдем добре приети, ако се намесим във взаимодействията на друг родител със собственото му дете, можем поне да бъдем внимателни в нашите собствени (взаимодействия). Можем да се стремим да се отнасяме към всички деца с уважението, което заслужават.

 

 

Advertisements

Може ли да спрем да се вманиачаваме на тема „учене“, моля?

 

Ученето е толкова естествено, колкото дишането, затова защо сме толкова заети с него?

Резултат с изображение за curiosity kid drawing

Автор: Aaron Browder, Open School staff
Септември 26, 2017

Една песен току-що зазвуча по радиото – Starlight от Muse. Пея си песента и, както се оказва, знам всички думи. Как съм ги научил? Нямам представа. Никога не ме е учил учител на тези думи. Никога не съм ги зазубрял, никога не съм каран да ги рецетирам и повтарям отново и отново, никога не съм полагал тест за тях. Аз просто съм ги попил в процеса на слушане на песента десетки пъти.

Зная как да свиря на пиано, въпреки че не съм имал нито един урок по пиано. Никога не съм опитвал да се уча да свиря на пиано – никога не съм сядал на стола с мисълта: „Сега ще се уча да свиря на пиано.“ По-скоро реших да науча една песен, която ми хареса, и я разучих нота по нота. След много песни и няколко години по-късно, аз осъзнах, че мога да свиря на пиано.

Учене и дишане

Аз разбирам. Всички ние искаме нашите деца да пораснат успешни и продуктивни членове на обществото. И за да направят това, те трябва да научат всички нужни неща като деца. И за да ги накараме да научат тези неща, ние трябва да бъдем бдителни надзиратели през цялото им детство.

Но ако се отдадете на мързел и пренебрегнете задълженията си за определен период от време, а след това, може би няколко месеца по-късно, случайно осъзнаете, че вашето дете е научило неочаквано количество неща без усилие от нито една страна, ще започнете да се чудите дали наистина всъщност е нужно да бъдете бдителен надзирател.

Това е, което аз, заедно с още около 70 училища по модела на Съдбъри и около 10 хиляди ънскулъри, сме открили в своя опит с децата. В училищата Съдбъри няма учители, класове, учебни програми или тестове. Децата в Съдбъри училище не мислят за учене – те просто играят, разговарят и преследват своята страст – и 50 години опит на тези училища ни казва, че те всички се научават да четат и да смятат и стават успешни и продуктивни членове на обществото.

Установихме, че ученето прилича много на дишането. Ако се тревожите, че ще спрете да дишате, ако спрете да мислите за това (което би било ужасно и смъртоносно), ще бъдете обсебени от дишането всяка секунда от всеки ден и ще бъде ужасно. Но ако веднъж осъзнаете, че дишането си продължава и се случва дори и когато не мислите за него, ще спрете да се тревожите.

Същото се оказва вярно и за ученето на децата.

Измеримо учене vs. Всичко останало

Както пеенето, така и пианото са примери за измеримо учене. Въпреки че никога не съм правил тест за пеене или пиано, бих могъл да направя. Други примери за измеримо учене са биологичните факти, езиците, таблиците за умножение…

Нашата култура е обсебена от измеримото учене. Ставаме нервни, когато децата не прекарват времето си по него. Но както показват моите примери, измеримото учене се осъществява през цялото време, независимо дали го измервате или не.

Истинският факт е, че измеримото учене представлява само малка част от цялото учене, което правим през живота си. Останалото не подлежи на измерване.

Веднъж бях в компанията на едно дете в предучилищна възраст и имахме няколко моливи и парчета хартия и аз я попитах какво да нарисувам. Тъй като не успяваше добре да ми обясни вербално, тя нарисува форма на нейната хартия и ми посочи, че трябва да го копирам. Аз го копирах и тя беше във възторг. Скоро след това това се превърна в игра, в която тя рисуваше нещо, а аз го копирах, след което тя проверяваше моята работа преди да нарисува друг символ. Играхме на тази игра безкрайно.

Аз нямах никаква представа какво толкова моята 4-годишна приятелка намираше за забавно в тази игра. Но размишлявах. Може би в този момент тя е изграждала умствен модел за това как символите работят – как хората правят символи и как хората ги тълкуват. Може би това е било предшественик на уменията за писане. Гледната точка, която искам да споделя тук е, че това е изцяло мистичен процес. Ако някой учен се опита да ви каже с нотка на научна обосновка защо това момиче играе тази игра, можете да махнете с ръка и да го подминете. Защото това е негова спекулация.

Другата гледна точка, която искам да споделя е, че тази игра, без съмнение, бе образователна. Моята 4-годишна приятелка учеше нещо – и парченца „знания“ се наместваха на място в мозъка й – и следователно мозъкът й я награждаваше с удоволствие. Това е достатъчно измерване, според мене.

Няма да откриете модел за изграждане на ума (mental model building ) в никоя учебна програма, защото това не може да се измери и аз бих се изумил, ако можете да намерите някой, който да разбира този процес.

20 неща, които са по-важни за научаване от таблиците за умножение

 

  1. Как да създаваш приятелства
  2. Как да се справяш с отхвърляне
  3. Как да разпознаваш емоциите на другите
  4. Как да разпознаваш своите собствени емоции
  5. Как да бъдеш честен
  6. Как да усещаш кога те лъжат
  7. Как да разказваш история
  8. Как да следваш страстта си
  9. Как да правиш планове
  10. Как да се оттеглим от планове, които не са добри
  11. Как да пиеш кафе, без да го разлееш върху лаптопа си
  12. Как да измислиш идея
  13. Как да продадеш идея
  14. Как да отстояваш принципите си
  15. Как да казваш не
  16. Как да преговаряш
  17. Как да постигнеш нещо сам
  18. Как да разрешаваш проблеми, които никой преди тебе не е разрешавал
  19. Как да се научиш да използваш нова технология
  20. Как да управляваш парите

Няма да намерите нито едно от тези неща в стандартна учебна програма. И все пак, много хора са научили тези неща.

Това не трябва да е изненада. Целта на училището е да преподава теми, които никога няма да се научат извън училище. Харесва ми начинът, по който го е формулирал Джеймс Херндон в книгата си Как да оцелееш на своята родна земя. Той посочва как училището учи децата за лен – хранителна култура от Стария свят, но никога не ги учи за царевицата. Най-отличните оценки отиват за онези деца, които помнят най-много факти за лена. Разбира се, училището няма да даде отлични оценки на децата, които знаят всичко за царевицата, защото те могат да го научат от своите баби и дядовци и да отидат на царевичните полета и да го гледат как расте и да го имат на масата си за вечеря. Ако едно дете знае всичко за царевицата, това не доказва, че е внимавало в час. Но ако знае всичко за лена, значи е добър ученик.  „

Добрият ученик ще учи за лена, а умният ученик ще осъзнае, че ленът е тема на Стария свят, а ние живеем в Новия свят и не се интересуваме повече от лен. Затова умният ученик ще излезе от класната стаия и ще учи за реалните неща, докато живее в реалния живот.

Е, какво да се вманиачаваме тогава?

Мисля, че западната култура на 21-ви век е изправена пред дилема. Дори ако можем да приемем, че не е нужно да се тревожим за алгебра и френски, за да водим изпълняващ, успешен живот (и знам, че тази идея е трудна за смилане от много хора), ние все още мислим, че трябва да преследваме нещо.

Казваме, че дори децата да не се нуждаят от алгебра, те трябва да се научат как да се учат, или (да избера произволен елемент от горния списък) те трябва да се научат как да продадат дадена идея и ние смятаме, че ние сме тези, които да ги научат. Но никой няма нужда да бъде учен как да учи (родени сме, знаейки как да учим) и никой няма нужда да се учи как да продава идея (научаваме това, опитвайки и проваляйки се много пъти да продаваме нашите идеи – нещо, което децата правят през цялото време, без нуждата от намеса на възрастни за тази цел).

Дилемата е следната: картината на деца, които се учат без намеса на възрастни, е картина на свят, в който не са необходими учители и където родителите са необходими единствено, за да осигурят безопасна и любяща среда за децата си. Страхуваме се, че сме без значение.

Но възрастните през почти цялата човешка история не са се притеснявали от това. За тях е било достатъчно децата да са имали нужда от възрастни за приятелство, храна, безопасност, ролеви модел, личен пример и случайни съвети.

Така че можем ли да спрем да се безпокоим за ученето? Можем ли да спрем с образователните игри и целите на ученето? Можем ли да отидем на излет в природата без цели като „идентифицирайте растенията и направете научни хипотези“? Не можем ли просто да слушаме звуците на птичия пясък и листа, който хрускат под краката ни и да се наслаждаваме на това?

Можем ли да отидем в Бразилия, без да се безпокоим за чуждоезиково обучение и мултикултурни изследвания, а просто да оставим сърцата си да се запълнят с чудо? Не можем ли просто да изследваме градовете и пустинята и да се развълнуваме за всяко ново нещо, което откриваме?

Можем ли да използваме компютри без обучения за умения за писане и използване на търсачки и инсталиране на софтуер? Не можем ли просто да приемем, че дете, което иска да играе Roblox, ще трябва да разбере как да напише „Roblox“ в търсачката и да инсталира софтуера, преди да може да играе?

Можем ли да спрем да кръжим над децата, нервно напомняйки им да дишат?

Децата ще се учат. Няма нужда да се тревожим за това. ТЕ няма нужда да се тревожат за това. Всеки миг, прекаран в тревога за ученето е миг, непрекаран в опити, наблюдения, слушане, мислене, пробване, израстване.

Източник: http://www.openschooloc.com/wp/2017/09/26/can-we-please-stop-obsessing-about-learning/

 

Да е ок да си ти

Романизирано четиво /признавам си без бой – такова е!/

 

Истинското демократично училище трудно се описва – нито писмено, нито устно. То е на онова ниво, което е отвъд думите. То е там, където…влизайки в двора, настръхваш. А излизайки и научавайки, че няма да се върнеш отново – в душата си усещаш празнота. Липса.

Не, не може да се опише. Може само да се почувства. То е…да се завърнеш у дома. Усещането, че си у дома – там, при себе си – при своята истинска същност. Там, където си ти – и можеш да бъдеш спокойно ти. Там, където си приет и зачитан и се приемаш и се зачиташ. Преживяваш прекрасни радостни и тежки трудни моменти. Вървиш си по пътя. Но си при себе си. Никой не иска от теб да бъдеш някой. Да бъдеш друг, различен от теб самия.

В рамките на една седмица екипът на Център за демократично учене посетихме три демократични училища в Израел, проведохме множество срещи и разговори с директори, учители, ученици и персонал на демократичните училища, с представители на Института за демократично образование и образователната институция Education cities. Но началото…къде е точно началото – да започна от него…

Някъде в някой от класовете на горен курс в училище, учителката ми по литература започна да използва израза „сакрално пространство“. Тя, общо взето, използваше много думи, които ние не разбирахме и тези бяха едни от тях. Аз някак – така на теория – интуитивно – сякаш усещах за какво точно става въпрос – но едно такова – мътно, смътно, мъгливо, неясно. Някакво важно пространство ще да е, някакво такова ценно, по-специално, по-различно…свещено. Опитвах се да го разбера с ума си, да вникна в неговия смисъл, но как – /възможно ли е?/, без да си го преживял?

Демократичното училище Брандес в Хадера – първоизточникът на всички демократични училища в Израел, най-точно може да се опише с думата „пространство“. Сакрално пространство.

Сакралното пространство звучи помпозно и превзето, а всъщност съчетава в себе си както необикновеното, вълнуващото, различното, така и обикновеното, ежедневното, делничното, битовото, земното. То е да заровиш пръсти в пясъка на двора, загледан в играта на футбол на момчетата и така да мине твоя ден и той да бъде ден невероятно необикновен.

Пространство на приемане. Безусловно приемане и зачитане на личността и нейните права. Опитвам се да се оттърся от първоначалното побиване на тръпки, когато за пръв път от прозореца на колата зървам двора на демократичното училище Брандес. „Стига вече, то бива вълнение, вълнение, ама чак пък толкоз.“ – скастрям се иронично. Но…дълбоко в мене усещам, че вълнение не е, друго е. Непознато е. И тогава паркираме, слизам от колата и се приближавам и цялата настръхвам. Това пространство, сакрално ли, какво ли – наелектрезира. Блъсва те. Не те оставя безразличен. Влизаме в зона защитена и сигурна. Охраняема зона. Но какво се защитава, какво се охранява, кое се отбранява тук? Правото да бъдеш себе си. Без да се стараеш да си някой друг, без маска или фалш. Просто ти. С твоя стил, твоята прическа, твоя маниер, твоята вяра, твоя интерес. Представете си заедно скинари, пънкари, рокаджии, метали, както и християни, мюсюлмани, атеисти…Мисля, че днес е модерно да се говори за „толерантност“, обаче тази дума съвсем не е същото като „приемане“.

Пред лицата ни – пъстра картина на живота във всичките му разнообразни форми, състояния, дейности и проявления – хора на всякакви възрасти от 4 до 54 – ходещи, тичащи, седящи, замислени, весели, в разговор, дейност или съзерцание. Всеки е на мястото си. Спокойствие. Да е ок да си ти. Усещане за естественост и лекота.

Пространство на доверие. Базово доверие.

Посрещат ни група деца и възрастни. Комитет „Visitors“. Тръгваме с тях. В действията, думите, погледите помежду им – се усеща едно…усещане. Настанено е там нещо. Трайно настанено. Разминаваме се с деца и възрастни – между минаващите и тези, които ни водят – същото нещо. Срещаме се с родители – и в техните погледи – същото. Хем съм близо да го назова и е толкова очевидно, хем ми се изплъзва хлъзгаво. Доверие! Това е. „Е – може да си помисли някой – какво толкова. Познават се, всеки ден са заедно, опознали са се, доверили са си се.“ Така де – сигурно така ще е.

Срещаме се с директора. И към него същото. И…изведнъж…бам! Изненада! Ами този човек е там от съвсем скоро. Кандидатствал онлайн, избран в конкурс с демократични /разбира се/ избори и гласуване, живял в Америка досега…пристигнал съвсем съвсем наскоро. Непознат, с една дума, ако ме разбирате. Хм, и те му се доверяват? Та те не го познават. До познаване ли е изобщо?

Между тези хора, между всички – има установени трайни отношения на доверие. Сякаш в погледа, жестовете, действията на всеки е пропито – „Аз ти се доверявам. Вярвам, че знаеш какво правиш. Вярвам, че правиш най-доброто, на което си способен. Вярвам в теб.“ За тази нагласа към хората, живота, света, не е нужно да си опознавал с години наред – не е нужно да си „тествал“ и подлагал на проверка, за да дадеш доверие. Тя е изначална базова нагласа на доверие – доверие, което гласуваш от самото начало. Базова нагласа и отношение на доверяване от първи миг.

Пространство на споделени ценности и принципи – пропити сякаш дори в пясъка на двора

След директора идва ред на обиколка из училището. Водени от децата в комитет „Visitors“ – да почувстваме духа на Брандес. Някак видно е и от птичи поглед, че това пространство е задвижвано от общи, споделени ценности и вярвания. В него има единност и консолидация по основния фундамент на училището. Конституцията на човешките права. Правата на човека. Правото на уважение, независимо от пол, раса, интереси. Правото на избор. Витае пълна неприкосновеност на тези права. Като казвам това, не си представяйте хора, които тръбят наляво и надясно – „Ние се борим за нашите права. Ние тук зачитаме нашите права.“ Не. Дори съм сигурна, че повечето деца изобщо не могат да го назоват. С тези му думи, по този му начин. Да, няма го изписано на лозунги на стените. Да, не го тръбят наляво и надясно. Просто го живеят. Чрез делата си и всеки личен жест – зачитане на чуждите права.

Пространство на свобода и стриктни правила.

Свободата се усеща ясно в спокойствието на всяко едно дете във всяко едно негово движение и действие. То е „освободено“ от наложеност. То е самоизбрано. То е някак…леко. Свободата носи лекота. Но свободата там не е самоцел – не е крайната точка, крайната цел – тя не е основното, което се преследва. Тя е инструмент. Инструмент, който се използва от всички за собственото им организиране, ежедневие, израстване. Този инструмент съществува съвместно и в симбиоза с другите инструменти – отговорност и правила, които осигуряват добро съвместно съществуване – в среда и общност сред други хора. Демокатичното училище Брандес има стройна организация и правила – от самото управление – с конкретни длъжности и роли и отговорности – директор, Парламент, комитети, до битови неща като лавката, използването на кабинети, протичане на занимания и събрания. Влизаме на Училищното събрание – Парламента – вездесъщия управляващ орган, който се провежда всеки вторник и на който се решават училищните въпроси. Всеки има свободата да присъства. Точно преди началото, вратата се заключва. Всеки има правото и свободата да присъства и заедно с това правилото е да не се нарушава и прекъсва събранието. Разбирате ли? Свобода и отговорност и правила!

Пространство на учене

„Добре де, а в това „пространство“ не се ли учи? – ще си каже някой. – Все пак е училище!“ Учи се! И понятието „учене“, представата за ученето е толкова широка и разтеглена, че стига от единия край на Вселената до другия. И като се има предвид, че Вселената май последно се оказва, че няма краища – представете си за какво говоря.

Учи се и цялото пространство с елементите в него – среда, учители, носят посланието, че тук се събираме, за да израстваме, да си помагаме и да се учим на онова, което ни е нужно, за да съществуваме в този свят и на онова, което пленява ума, душата и сърцето ни – онова, което ни е интересно и истински ни вълнува.

Деца свободно се смесват, взаимодействат едни с други и учат едни от други – малки от големи и големи от малки, и в същото време – отделни възрастови групи имат свои собствени пространства и екипи от възрастни, които отговарят на възрастовите потребности на групата и осигуряват възможност да учат по специфичния начин, присъщ за тази възраст – предучилищната възраст с нейната потребност от шум, движение и игра; началната училищна възраст – вече жадна да се потопи в по-голямата зрялост, осъзнатост и възприемане, налични в света на възрастните и в същото време – имаща все още нужда от дивеене в неговия най-чист вид; среден и горен училищен етап, където разговори, беседи, вглъбяване, задълбочаване, концентрация често взимат превес. Учи се, разбира се – навсякъде, и разбира се – от всичко – и в кабинетите, и в беседките, и на двора – и в разговора, и в наблюдението, и в преподавания урок, и в играта навън. Виждаме деца на двора и деца в кабинети, час по модерен балет и такъв по философия и разсъждаване. И всъщност какво е ученето по дефиниция? Брандес демонстрира, че то не е нищо друго, освен естествено състояние на човешкото същество в условия на свобода и ненасилие.

P.S. И онова, което много ясно прозира като фундаментална разлика в отношението към ученето – нагласа, която се носи от всички – че ученето е моя лична собствена отговорност. Кое, кога, как и колко. И всъщност това е толкова…важно, вълнуващо, вдъхновяващо!

Пространство с цялата палитра на живота – и веселие, и трудности, и предизвикателства, и успехи, и провали.

Сядам да си говоря с различни ученици. Мислите, че всичко им харесва? Мислите, че всичко е перфектно. Не. Мислите, че животът им е лесен, само защото имат избор? Точно обратното. Да имаш избор е много по-трудно, отколкото някой да ти казва какво да правиш. Луташ се, чудиш се, търсиш си. Всеки един от тях посреща предизвикателствата на собствения си живот. Елиа не харесва учителя по религия и не иска да посещава часа заради него. Киара се дразни на старомодните начини на преподаване в училището. Лея страда от това, че не се предлагат за изучаване и усвояване занаяти и алтернативни дисциплини, различни от набедените за „важни“ – математика, роден език, чужд език – например грънчарство, бижутерия. Иска да се развива много в творческите сфери и изпитва трудности в намирането на ресурси в тази сфера. Матей разсъждава много над собствената си неудовлетвореност от предходната година, в началото на която е записал да посещава много предмети, а до края на годината ги е изоставил всичките. Какво се е случило, как се е случило, как да продължа? Матей, а и всяко дете в демократичното училище Брандес има до себе си своя ментор – най-важната фигура в училище /е, след приятелите, разбира сеJ/ Заедно посрещат хубави и трудни мигове. Заедно потъват и изплуват, заедно пропадат и излизат – заедно са в кризите и възходите. Не е речено, че ги разгадават и преодоляват от раз. А че има подкрепа. Не за да не падаш. А за да се изправиш. Говоря си с менторите в Брандес – хора, в чиято кръв текат ценностите и принципите на училището. Хора – спокойни, стабилни като скали, на които да се опреш като залитнеш. Опора. Твърда почва. Не са свръхчовеци. Обикновени човеци са. Подхождат с безусловно приемане, обич и грижа към децата – и равноправно, не наставнически, и с желание наистина да бъдат част от техния вътрешен свят, а не да ги нагласят в своя или този на възрастните.

Пространство с ясни разбирания за „свобода“, „общност“, „демокрация“, „права“.

„Свобода“ – това е различно от изкривената ни тук представа за „свободия“. Свободата е ясно дефинирана възможност наистина да управляваш живота си като правиш изборите в него във всеки един момент, като взимаш решенията в него във всеки един момент и се учиш от онова, което идва /следва/. Децата в училището правят своя план за годината. Поемат своята отговорност за него. Носят последствията от действията или бездействията си.

„Общност“ – това е различно от първоначално изникващата тук представа за една група хора, струпани на едно място, правещи непрекъснато /или възможно най-непрекъснато и често/ всичко заедно. Общност е усещането за свързаност и обединеност между хората. Усещане за връзка. Фина, невидима връзка. Тя идва от споделените ценности. От вярата в този път и този модел. От подкрепата – когато е необходима. Не е нужно да си непрекъснато с цялото – във всеки един момент. А да си там, когато има нужда. Посетихме Израел в много смутни времена – период на зачестени атаки и заплахи. В училищата на ротационен принцип извънредно даваха дежурства като охрана родителите на децата. Защото има нужда. В този момент. И подкрепата е налице. В останалото време – тя се усеща не по постоянното присъствие и ангажираност, а по спокойствието, лекотата и сигурността в погледите и лицата.

„Демокрация“ – възможността да повлияеш чрез своя глас на решенията, които те засягат в общността, в която живееш. Присъствахме на ежеседмичното училищно събрание, на което се решават въпроси от всякакъв характер. Установихме, че има близо 20-тина деца. От 500 ученици в училището. „Защо ли? – усмихна се едно от децата. – Защото темата не вълнува толкова много хора. Но елате да видите какво става, ако поставим за обсъждане дали да има задължителни предмети.“ Демокрацията – да имаш власт да промениш. Да си активен, когато пожелаеш. Да зависи И от тебе.

„Права“ – равни при това. Да се признаят най-после на едните, не означава да се отнемат от другите. Означава да ги имаме и аз, и ти. Без превъзходство. И без доминиране.

Десетки уроци си взима човек от демократичното училище – във всеки един миг, с всяка една картина пред погледа му, с всеки един разговор. Уроци…и по избор, и по свобода, и по учене, и по съвместно съществуване, и по демокрация…но най-вече – по човещина.

Кое ме вдъхновява още повече?

Че ароматът, който усетих в Израел, вече го има и тук.

Успяхме!

Успяхме! Тук сме! По-подготвени от вчера и по-неподготвени от утре! И продължаваме!

Защото ароматът вече е тук. Помирисахме го вече и няма връщане назад!

 

Осемте компетенции на Сър Кен Робинсън и как демократичните училища развиват именно тях

В 21 век уменията, които са необходими за пълноценен живот се различават от тези, които познаваме.

Резултат с изображение за curiosity

Образователният експерт сър Кен Робинсън ги формулира ясно чрез следния синтез:

  1. Curiosity – любопитство
  2. Creativity – творчество
  3. Criticism – критично мислене
  4. Communication – общуване
  5. Collaboration – сътрудничество
  6. Compassion – съчувствие
  7. Composure – умението да познаваш себе си
  8. Citizenship – гражданство

Сър Кен Робинсън формулира тези осем ключови компетенции, които са необходими в 21 век за пълноценен живот и върху които всички добри училища се фокусират.

Свързано изображениеВиждам как демократичното образование и свободното учене, което практикуваме ежедневно, способстват отлично за тяхното развитие.

Нека ги обясним накратко тук:

 

 

 

  1. Curiosity – the desire to understand the world (любопитство – желанието да разбереш света)
  2. Creativity – taking your curiosity and putting it into motion, action, manifesting it (творчество – любопитство и експериментаторство в действие, подем и устрем на въображението и съзидателната енергия вътре в нас)
  3. Critical thinking – asking question (критично мислене – умението да задаваш въпроси – вярваме, че това умение е по-важно, отколкото да получаваш готови отговори)
  4. Collaboration – working together (сътрудничество – умението да работим заедно)
  5. Communication (умението да общуваш)
  6. Comparison – to see each other- to see the other person and the need behind him and his behavior (умението да видиш, разбереш другия и потребността зад него и поведението му)
  7. Composure – learn about yourself – when you know yourself and you know what is good for you and you act upon it (самопознание)
  8. Citizenship – how to be a citizen in a democratic society (гражданство – умението да бъдеш гражданин в демократично общество – какви качества и умения изисква – активност, инициативност, участие)

Демократичното образование ги постига в максимална пълноценност, благодарение на:

Резултат с изображение за curiosityЛюбопитството – чрез свободата на избор – когато отсъства насилие и натиск, децата поддържат естественото си природно състояние на любопитство към света и желание за учене. Любопитството е заложена във всеки един човек програма – желание да разбереш света около себе си и да учиш за него. То може да се поддържа и подхранва само в среда с ненасилие. Демократичното училище поддържа такава среда и това способства не само за поддържането на човешкото любопитство, но и за неговото разцъфтяване.

Свързано изображение  2. Творчеството – Свободата на избор развива и въображението, и творческото начало във всеки един човек. Когато не си притиснат, когато имаш въздух, време и пространство, настава истински неограничен бум на фантазията и креативното мислене и идеи. Няма ограничение и потискане – няма невъзможни неща. Impossible is nothing.

 

Резултат с изображение за critical thinking3. Критичното мислене – възможността да задаваш въпроси непрекъснато – не да седиш, не да мълчиш, не да слушаш по цял ден чуждите въпроси и отговори, а възможността непрекъснато да говориш, питаш, обсъждаш интересите си, да търсиш информация, да сверяваш, възможността да поставяш под съмнение това, което прочетеш, това, което ти казват другите – всичко това са предпоставки за развитие и разцъфване на критично мислене.

Резултат с изображение за collaboration

4. Сътрудничество – Възможността непрекъснато съвместно децата да се обединяват в групи по интереси, да инициират и да създават заедно, да работят заедно – не по принуда, не както някой друг ги е групирал и преценил – а по интерес – общи интереси и приоритети,  възможността да работят заедно по казуси, предизвикателства, реални проблеми, в комитети, на събрания – с фокус – личния и общия просперитет и благо – всичко това способства за естественото развитие на умения за сътрудничество.

Резултат с изображение за communication

5. Общуване – възможността за свободни неограничавани разговори и взаимодействие (различно от 10 минути по четири-пет пъти на ден), както и възможността за попадане в конфликтни ситуации поради различията между хората и отделянето на достатъчно време за тяхното мирно и ненасилствено разрешаване и изговаряне, заедно с усещането, че всеки е зачетен, важен и уважен, създава предпоставки за свободното развитие на уменията за общуване.

Свързано изображение

6. Разбиране – Да можеш да разбереш другия, който не си ти, е времеемка задача. Да можеш да подходиш към другия с разбиране – също. Първо трябва да имаш време да разбереш себе си (за да знаеш как става и да го приложиш с другите) и също така – да имаш място, където подхождат към тебе със същото разбиране. Благодарение на това, че в демократично училище управляваш сам времето си, можеш да отделяш достатъчно време да разбереш себе си – своите собствени чувства и мисли, да наблюдаваш другите и да се опитват да разбереш и тях. Освен това в едно пространство, в което ценност е отделеното време за дискусии, споделяне, свободни разговори и взаимодействие, медиаторен комитет, други комитети, свободни срещи и разговори и опознаване и това е пространство, в което никой не те притиска и насилва и се подхожда с разбиране към твоите собствени нужди, шансът ти да проявиш разбиране към чуждите е много голям.

Резултат с изображение за Learn about yourself7. Самопознание – В едно демократично училище децата имат достатъчно време – да останат и бъдат със себе си, да мислят за себе си и своите чувства, нужди, действия, да си направят рефлексия, изводи и анализи. Да поговорят с неосъждащи и уважителни възрастни за това, което им се случва, за това, през което минават, за това, което са. Всяко дете си има ментор. Менторът е възрастен, който подкрепя детето и му помага да опознае себе си по-добре чрез въпроси, рефлексия, изслушване.

Свързано изображение8. Гражданство – Начинът, по който се управлява и въобще начинът, по който е изградено цялото училище – училищното събрание и самоуправление, комитети, съдебен комитет, правила, последствия, активност и ангажираност на членовете на общността /обществото – всичко това способства за играждане на едно отношение към света и обществото – отношение на участие. Отношение на гражданство. Да бъдеш гражданин не означава непрекъснато активно да правиш различни неща, а да взимаш отношение, когато това е нужно за цялото. Да имаш самосъзнание, че твоето участие е важно за цялото.

 

Уменията, които са нужни

Макар че никак не обичам разглеждането на „порастването“ и „ученето“ само в контекста на това какво „пазарът на труда търси“ и „какво иска бизнесът“, се радвам от увеличаването на статиите като долната.

Също така, разбира се, бих отбелязала, че няма никаква нужда да „ангажираме децата в игрови преживявания“, тъй като те ги създават сами за себе си непрекъснато. Но че има нужда да ги оставим да играят – това е факт безспорен.

Също и това да им се доверим, че те могат да развият всички долуизредени нужни умения, ако просто ги оставим да живеят и да преследват интересите си и ги подкрепяме в това, ако подсигурим среда, в която могат да правят избор, да имат достъп до различни източници на информация, да творят, да опитват, да правят грешки, да водят свободни разговори по темите, които ги вълнуват.

Преведох статията най-вече заради топ 10-те умения, посочени в доклада на Световния икономически форум, които чудесно съвпадат както с осемте компетенции на Сър Кен Робинсън, така и с целите на демократичното училище – умения като –

  1. Curiosity – любопитство
  2. Creativity – творчество
  3. Criticism – критично мислене
  4. Communication – общуване
  5. Collaboration – сътрудничество
  6. Compassion – съчувствие
  7. Composure – умението да познаваш себе си
  8. Citizenship – гражданство,

които се развиват именно чрез възможността да разполагаш с времето си, свободата на избор, поемането на отговорност, самоуправлението, комитетите, възможност за живот в истинския свят с истински реални проблеми, предизвикателства и казуси, възможност да бъдеш себе си и да развиваш собствените си силни страни, интереси и да работиш върху личните си потребности, свободата на общуване, работата в групи по интереси, богата и разнообразна сред и предложения и възможности за избор, подкрепа от грижовни възрастни. Повече за това как демократичното образование способства за развиването на тези осем компетенции – виж тук.

Ето и статията:

Това е умението, което детето ви има нужда за работата на бъдещето

Sets of Lego bricks are seen at a toy store in Bonn, Germany, September 5, 2017.  REUTERS/Wolfgang Rattay - RC1DDE6EEA10

Всяко дете започва своето пътуване в живота с невероятен потенциал: творчески начин на мислене, който подхожда към света с любопитство, с въпроси и с желание да учи за света и за хората чрез игра.

Въпреки това, този творчески начин на мислене, нагласа и отношение са често потиснати или дори заличени от традиционните образователни практики, когато малките деца влязат в училище.

Тестът на Торанс за творческо мислене (The Torrance Test of Creative Thinking) често се цитира като пример за това как различното мислене в децата намалява с времето. 98% от децата в детската градина са „креативни гении“ – те могат да измислят безкрайни възможности за това как да използват хартия.

Тази способност се намалява драстично, когато децата преминават през официалната система на образование и до 25-годишна възраст, само  само 3% остават креативни гении.

Повечето от нас могат да се сетят за само един или няколко начина, по които да използват кламер.

Това, което е най-тревожното е, че през последните 25 години, тестът на Торанс показва намаление на оригиналността и сред малките деца (детска градина до 3 група).

Междудругото, знаехте ли, че можете да комбинирате шест стандартни LEGO части в повече от 915 милиона начина?

Грешен фокус

Световният икономически форум току-що публикува своя доклад за човешкия капитал – Human Capital Report – с подзаглавието „Подготовка на хората за бъдещето на работата“ -“Preparing People for the Future of Work”.

Докладът посочва, че „много от днешните образователни системи вече не са свързани с уменията, необходими за функционирането на днешните пазари на труда“.

По-нататък се подчертава, че училищата са склонни да се съсредоточат преди всичко върху развиването на когнитивни умения на децата – или умения в рамките на по-традиционни предмети – вместо да развиват умения като решаване на проблеми, творчество или сътрудничество.

Това трябва да е причина за безпокойство, когато разглеждаме уменията, които са нужни на Четвъртата индустриална революция: комплексното разрешаване на проблеми, критическото мислене и творчеството са трите най-важни умения, които детето трябва да развие, според доклада „Бъдещето на труда“ – Future of Jobs Report.

Нека да отделим малко време, за да подчертаем, че творчеството е скочило от 10-то място на трето място само за пет години.

А емоционалната интелигентност и когнитивната гъвкавост също са влезли в списъка с умения за 2020 г.

Тревожно, тези умения често не се открояват на видно място в детския учебен ден, където нормата все още е подходът за преподаване с тебешир и говорене от страна на учителя, който преобладава от векове.

Детската игра

Изследване в Нова Зеландия сравнява децата, които са се научили да четат на пет години и тези, които са се научили да четат на седем години.

Когато са на 11-годишна възраст, и двата „вида“ деца имат еднакви умения за четене. Но децата, които са се научили да четат на седем години всъщност показали по-високо ниво на разбиране. (четене с разбиране, бел.ред.)

Едно от обясненията е, че те са имали повече време да изследват света около тях чрез игра.

Ясно е, че подготовката на децата за бъдещето изисква префокусиране и промяна на концепциите за учене и образование.

Да знаят как да четат, пишат и смятат остава важно за децата, за да отключат света, който стои пред тях.

Нарасващият взаимосвързван и динамичен свят означава, че децата ще променят работата си по няколко пъти през живота си – преминавайки дори към работи, които не съществуват днес и които те може сами да трябва да измислят.

Въпросът е как да насърчаваме гореспоменатия обхват на уменията и да запазим живата естествена способност на децата да се учат през целия си живот – вместо да ги подкопават, когато навлязат в официалното образование?

Постигането на това е по-просто, отколкото си мислите – като ангажираме децата в позитивни игрови преживявания.

Различните форми на игра предоставят на децата възможност да развиват социални, емоционални, физически и творчески умения освен когнитивните.

Игра за цял живот

Ако се съгласим с неотложната необходимост от развиването на умения за сложно разрешаване на проблеми, критическо мислене и творчество, е важно да признаем, че тези умения се изграждат чрез учене чрез игра през целия живот.

Инвестирайки в бъдещето на нашите деца, нека бъдем сигурни, че ще предпазим от насоченото учене, от „училищното образование“ или от това тригодишните да изучават писмено своята азбука и числа, когато няма доказателства, че това ще ги направи по-добри читатели.

Трябва да се противопоставим на логиката на флаш картите и домашните за най-малките си у дома и да видим колко е важно да продължим да създаваме радостни, смислени мигове на игра с нашите деца.

Естествената способност на децата да се учат чрез игра може би е най-добре пазената нискотарифна тайна за постигане на нужните умения и има потенциал да подготви както нашите деца, така и нашите икономики да процъфтяват.

И освен това, това е забавно. Затова – какво ни спира? Нека играем!

Източник

 

Какво всъщност правим?

Свързано изображение

След като писах какво не правим в “Не пречим”, получих въпроси и нетърпение за разказа “Какво всъщност правим?”

Тук, без излишно многословие ще споделя 10-те неща, които възрастните правим:

  1.       На първо място – нещо простичко – просто сме там. На линия. За тях. Присъстваме. За децата. За техните цели. Не вглъбени в нашите цели – образователни, възпитателни и т.н. Типът присъствие на възрастния в едно демократично училище е много специфичен. Той трудно може да се опише. Ненатрапчив и дискретен, когато няма нужда от него, и ярък и силен, когато има необходимост. С леко облекчение установих, че и другите демократични училища в различни държави и континенти, изпитват затруднения с описанието на същността на това присъствие. Тук ще откриете най-скорошния опит за обяснение на Съдбъри Вали в САЩ.
  2.       Виждаме ги. Такива, каквито са. Без да искаме да са други. Това, макар и да звучи толкова простичко, е невероятно мощно и всъщност – изключителна предпоставка за разцъфване.
  3.    Приемаме ги. Уважаваме ги. Зачитаме ги. Това е основа. Да приемаш – означава да не сравняваш, изискваш, очакваш, осъждаш, обвиняваш, критикуваш някой да бъде нещо друго.
  4.     Вярваме в тях. Доверяваме им се. Имаме доверие в техните способности. Вярваме, че са можещи, способни, компетентни. Че могат да учат и могат да научат всичко, което пожелаят – когато пожелаят и колкото бързо пожелаят.
  5.   Подкрепяме ги. В техните интереси. В техните вълнения. В техните преживявания. В техните страхове, притеснения. В техните падения и провали. В техните успехи. Във въпросите в техните глави. В това, което ЗА ТЯХ е важно.
  6.      Отнасяме се равноправно, общуваме равнопоставено и се отнасяме равнопоставено. Това означава – не се отнасяме с децата като с безправни глупави и некомпетентни същества, не от позицията “Аз съм големият, можещият, знаещият, имам повече права от тебе (ти нямаш права) и ти трябва да ме слушаш!” , а от позицията “Аз съм този, важно ми е това, интересно ми е това, знам това и мога това. Интересно ми е ти кой си, какво е важно и интересно за тебе. И двамата сме еднакво важни. Правата и нуждите и на двама ни са еднакво важни!
  7.    Създаваме и поддържаме едно стабилно, спокойно и защитено пространство и пространство, пълно с възможности за творчество, свободно себеизразяване и себеизява, пълно с възможности да изследваш света, да учиш умения, да научаваш нови неща, да се развиваш.
  8.      Създаваме и предлагаме да правим различни дейности заедно.
  9.    Оставяме избора. Наистина оставяме избора. Не манипулираме. Не хитруваме. Не си поставяме скрити задкулисни цели. Самите ние вярваме в и ценим нещата, за които говорим. Думите отговарят на делата.
  10.   Радваме се заедно с тях, смеем се заедно с тях, играем заедно с тях, забавляваме се заедно с тях. Живеем заедно с тях. Себе си – не роли.

И…

11.  Гледаме себе си също толкова, колкото и тях. Гледаме собственото си развитие, грешки, уроци, също колкото техните. Учим себе си, развиваме себе си. Не просто и само като учителски и преподавателски компетенции – като осъзнати човешки същества тук. Автентични човешки същества сме – не роли. Изграждаме реална човешка връзка, основана на близост, доверие и споделяне и на това кои сме в действителност, а не на това на какви се правим (учители) или какви искаме да бъдем.

Повярвайте ми – това е достатъчно, за да може човек* да разцъфне!

*Забележете, че казвам “човек”, а не дете – отнася се за всеки човек във всякаква възраст, в това число и децата.

Ето и какво казва Сър Кен Робинсън по въпроса – кратко и ясно:

robinson

Незабавна наличност без непрекъснато присъствие

Автор: Хана Грийнбърг, основател на демократичното училище Съдбъри Вали (САЩ) и член на персонала* там

Свързано изображениеНякъде прочетох този цитат от Lotte Bailin:

„Незабавната наличност без непрекъснато присъствие е най-добрата роля, която майката може да играе.“

Прекрасен цитат, помислих си аз, и аз го оставих да постои върху малко парче хартия на бюрото ми. Миналата седмица се случиха две несвързани събития, които ми разясниха защо спасих този цитат и какво предизвика той в мене.

Както понякога се случва в училище, имахме малък инцидент. Едно младо момиче направи циганско колело и се заби в рамото на приятелката си Р. Това боли много и Майкъл, който някога е бил в отряд за бърза помощ, се намеси. Той сложи много внимателно шина, в случай, че е била разбита кост, и се обади на родителите на Р. да дойдат и да я заведат при лекаря. Преценката на Майкъл бе, че нараняването на Р. не се нуждае от спешна грижа и че би било по-добре детето да бъде с родителите си, отколкото да бъде отведено в болницата в линейка, което е по-травматично.

Това се случи по време на Училищното събрание, когато се обсъждаше важен въпрос, но от време на време загрижен възрастен излизаше от срещата, за да разбере как е Р. Всички ние знаехме, че Майкъл отлично се грижи за нея, но просто не можехме да се заемем с казусите на срещата, без да видим, че Р. е наред. Вечерта се обадих на Р., за да разбера как е и нейната майка разговаря с мене за инцидента.

Това, което тя ми каза, ме изуми.

Тя каза, че едва сега, след като това се е случило, тя наистина е разбрала как работи персоналът в училището. Р. й казала колко загрижени и грижовни сме били и колко добре се е чувствала. Майката осъзнала за пръв път от близо две години в това училище, че това, което прилича на добронамерено пренебрежение от страна на персонала в училището, е целенасочено и изобщо не е пренебрегване всъщност. То е даване на пространство на децата да се развиват и да растат безпрепятствено от намесата на възрастните. (Влагам в собствените си думи смисъла на това, което ми казаха.)

Резултат с изображение за support

Другата случва беше свързана с Бен и пътуването му до Белите планини. Майка му публикува част от дневника си в журнала на училището, където също така казва в следващия цитат, как й е помогнало да разбере по-добре философията на училището, след като е участвала в него повече от година.

„Фактът, че толкова много внимание се е съсредоточено върху Бен през последните пет дни, от нас и от екипа в училище, е добро съобщение за грижа и подкрепа за него. По-голямата част от времето виждам училището да функционира с добронамерено пренебрежения, но този случай изискваше различно отношение и то се случи мигновено. Оценявам това и то ми помогна да видя училището по нов начин. Това, което видях, бе, как те отговарят на интензивното и непоколебимо желание на Бен да отиде на това пътуване с подкрепа спрямо това решение и помощ за изпълнението му, въпреки че по този начин се натовариха с повече работа и повече отговорност. “

Това, което ме изуми в думите на двамата родители, беше колко време всъщност отнема дори за родителите, които изпращат малките си деца в това училище да видят как то наистина работи. Те се доверяват на децата си достатъчно, за да ги доведат в училището и да им позволят да носят отговорност за себе си, но всъщност не знаят как работи персоналът. Всъщност аз също не мога да го обясня много добре и мисля, че това е една от причините за трудността, която много родители имат при записването на децата си в нашето училище. Проблемът е, че добронамереното целенасочено пренебрегване изглежда като пренебрежение. Само в изключителни случаи родителите могат да видят как персоналът взаимодейства с децата си. В ежедневието обгрижването и овластяването се извършват през цялото време, но по такива нежни и непоказни начини, които никой не обръща внимание – нито персонала, нито децата, нито родителите. Просто става естествено. Но от време на време обстоятелствата изискват служителите да впрегнат всичките си ресурси и да насочат цялото си внимание и енергия към казуса на един ученик. Когато това се случи, „прекомерната дейност хвърля светлина върху това какво се случва всеки ден в училището по един по-тих и фин начин.

Така че изглежда, че „наличието без непрекъснато присъствие“ в действителност е това, което правим в Съдбъри Вали. Не винаги отговаряме незабавно на всяка молба, защото обикновено сме заети с някой ученик или каквото и да правим, за да запазим училището. Трябва да използваме нашата преценка и да решаваме във всеки един случай дали да продължим това, което правим, или да спрем и да вземем участие в искането. Обикновено организираме среща за по-късен етап и работи много добре. Често чакането принуждава децата да решават проблемите сами и това, разбира се, е друг начин да им се даде самочувствие. Но понякога се случва нещо, което не може да чака и ние трябва да пуснем всичко и сме склонни да го направим. Лесно е за нас да реагираме с лекота, защото всички деца смятат, че това е необходимо и те искат да помогнем на приятеля им в болка или неприятност. Подкрепата, която децата дават един на друг, е със същото качество и стил като тази на персонала. Те помагат, когато са помолени да помогнат и те се отдават помежду си, когато това се иска.

Тъй като годините се търкалят, ние станахме по-добри в това да бъдем служители в SVS. Научихме изкуството да позволим на децата да бъдат наши водачи в отговор на техните нужди и ние правим повече за тях, правейки по-малко – без да се намесваме, докато слушаме внимателно това, което искат.

*в това училище на възрастните не се казва „учители“, а просто „възрастни“ и общото название, което ги обединява е „персонал – служители, в училището“