Най-важната част от ученето

Изборът!

Резултат с изображение за choice

Малко хора са запознати, че философията на демократичното образование има дълбочинни психологически мотиви и корени. Тя стъпва върху ценностите и възгледите, работата, изследванията и откритията на редица известни хуманисти, психолози и педагози. Един от тях е известният американски психолог Карл Роджърс. Карл Роджърс и хуманистичната психология.

Основната теза в нея – една от тези, която припознава демократичното образование и стъпва върху нея е че – човешката природа е позитивна, разумна, хармонична и най-дълбоката й същност е движението напред, развитието, себеосъществяването (тоест – това е дълбоко присъщо и се случва естествено за всеки, без нужда от допълнителни усилия и принуда).

Най-същностна, основна характеристика на човека в концепцията за личността на Карл Роджърс е непрекъснатото движение, ставане, развитие, промяна, активност при поставяне и осъществяване на близки и по-далечни цели. „Човекът – това е поток на ставане, а не завършен продукт. Това означава, че той е текущ процес, а не застинала, статична същност; това е течаща река от изменения, а не късче твърд материал; това е постоянно променящо се съцветие от възможности, а не застинала сума от характеристики“ (Роджърс 1994 170).

Но това споделяне не е за хуманистичната психология на Роджърс.

То е за най-важната част от ученето – според Роджърс.

Най-важната част от ученето – е това учениците сами да решават какво искат да учат.

„Не желая аз да решавам какво е важно вие да научите, защото вярвам, че най-важната част от ученето е изборът какво да се учи.“ – Карл Роджърс, цитиран от Маршал Розенберг.

ИЗБОРЪТ!

Не пречим.

Резултат с изображение за don't interfere

Понякога разбирам, че хората си мислят, че нещо много мистично се случва в демократично училище, много невероятно, много особено. Че възрастните правят нещо много мистериозно.

Да, в демократично училище се правят много неща, но всъщност, за мене по-важно от нещата, които се правят е онова, което НЕ се прави: не се пречи.

Просто не пречим на децата.

Да бъдат себе си.

Да се движат свободно.

Да търсят отговор на нуждите си, интересите си, въпросите си.

Да се изразяват свободно.

Да общуват свободно.

Да играят.

Да изследват света по своите начини.

В света на възрастните, да не пречиш на другите е много ценно качество. Да не ти пречат другите всъщност е съществено. То е ключово, за да си вършиш работата, нали? Да не ти пречат да си вършиш работата е неоспоримо право в света на възрастните, нали?

И сега новина!

Потвърждавам, че в света на децата е абсолютно същото!

Да имаш правото да не ти пречат е някак неоспоримо за възрастните – когато си възрастен е ясно, че имаш право на това да не ти пречат!

Но за децата – защо мислим, че е различно? Потвърждавам, че е същото!

Да растат, да играят и да учат по техния си начин – това е работата на децата! Те също имат нуждата и правото да не им се пречи да си вършат работата!

Та ние просто не пречим!

Не им пречим да си вършат работата.

Оставяме ги да си вършат работата!

И те си вършат работата!

Учат, изследват, развиват се. Това, ако не е работа – здраве му кажи.

Исках да напиша разни неща за това какво правим, ама по-важно е да кажа какво не правим. Следва продължение.

Дехуманизацията на децата

the-dehumanisation-of-children-racheous

12 ноември 2016

Автор: Racheous

Само от седене и наблюдаване на общата тълпа с деца, бързо става  ясно, че децата очевидно искат разрешение да бъдат хора от толкова много възрастни.

Да плачат. Да правят грешки. Да отидат до тоалетната. Да имат трудни моменти. Да се чувстват чути. Да са развълнувани. Да са уплашени. Да се чувстват в безопасност. Да се борят. Да притежават своите тела. Да не бъдат застрашени. И още много. В крайна сметка, децата непрекъснато са карани да чувстват, че трябва да искат разрешение да бъдат уважавани и третирани като хората, които са.

„Добре си, нищо ти няма, не плачи!“

„О, просто бъди търпелив!“

„Какво ти става?“

„Успокой се!“

„Голяма работа, хайде сега…“

„Не е толкова страшно!“

„Довърши си вечерята сега!“

„Бъди тих!“

„Стой мирно!“

„Защото така казах!“

„Спри да мрънкаш и хленчиш!“

„Не бъди глупав!“

„Не ми отговаряй!!!“

„Хайде де, дай на баба целувка!“

„Няма да ти дам това, докато не кажеш „моля““

„Ако не направиш X, аз ще взема нещо от теб, ще те накажа, ще те лиша от нещо, и т.н.)

Чувам родители да лаят заповеди, да нямат връзка с децата си, и да наказват децата си за това, че са деца. Боли ме сърцето. Децата нямат нужда да бъдат наказвани, за да вземат насериозно това, което казваме, ако е разумно. Всички хора заслужават да бъдат уважавани и чути.* Защо е социално приемливо децата да нямат думата в решения, които ги засягат? Разбирате ли, не трябва да бъде по този начин, това е система, която се самоизпълнява. Ако прекарвате своето време в борба с човешката природа на вашите деца, разбира се, че родителството няма да се усеща като приятно изживяване.

Хората не обичат да бъдат контролирани. Децата, както всички хора, се противопоставят на контрола. Със сигурност никой като родител не иска да бъде поставен начело да контролира хора, които не искат да бъдат контролирани. Но именно такава борба създава авторитарното родителство. Няма нужда родителството да бъде „вие срещу тях“. Точно както във всяка връзки и всички взаимоотношения (дори в приятелството), онези, които са основани на уважение, ще бъдат много по-здравословни и свързани. Децата нямат нужда да бъдат контролирани и принуждавани и наказвани да учат. Децата учат това, което живеят. Те се научават как да се справят с големите емоции, конфликти, трудности, всичко – от това, че гледат вас. Моделирането на ценности, които се надявате да видите във вашите деца е едно от най-мощните неща, които можете да направите, докато ги отглеждате.  

Децата не трябва да печелят правото си да бъдат човеци. Децата не са хора в обучение, те са хора в момента. Те не чакат да живеят живота си, това е част от техния живот в този момент. Обществото третира децата, сякаш се подготвят за време, в което ще им е позволено уважение – не и преди това. Дотогава е приемливо да ги третираме като подчовешки същества под прикритието на родителството и образованието. За мнозина родителството е синоним на наказание и ученето е синоним на училищното образование, а и двете са толкова далече от това значение.

Childism (детизъм) – дума, cъществително име в английския език, означава:

  1.       Предразсъдък и/или дискриминация спрямо по-малките (децата)
  2.       Системно състояние, което промотира стереотипи за по-младите

Всичко това се свежда до childism (детизъм) и това е толкова дълбоко зашито в тъканта на нашето общество. Толкова много, че само говоренето за него (за предразсъдъците по отношение на децата) създава такъв когнитивен дисонанс, че аз знам, че ще получа отбранителни, дори гневни коментари, споделяйки тези си свои мисли. Хората, които истински уважително родителстват и говорят за несправедливостта спрямо децата, са често осмивани. Но, както съм казвала и в миналото, аз не искам да бъда виждана като „добър родител“ от общество, което мисли толкова малко за децата.

„Много е вероятно да видите примери за childism всеки път, когато излезете от къщата или отворите Интернет. Всеки ден, по много начини, децата получават посланието, че те са по-малко важни, по-малко заслужаващи уважение, неравностойни и излишни, независимо дали имаме намерението да им изпратим това послание или не. То е толкова вкоренено в нашето общество, че мнозинството дори не го разпознава.“ – това е цитат от Сара, автор на блога Happiness is here.

Разбирам, че родителството може да бъде трудно, което често е извинение, което хората използват по отношение на това, че се „шегуват“ за децата … но няма да се присъединя към засрамването на децата. Не е нужно да злепоставяме деца, за да споделим трудностите, с които се сблъскваме като родители. Това – този злоупотребен дискурс – е толкова циклично по природа, че хората губят от погледа си ролята си в него.

Има много начини, по които обществото “храни” това вътрешно схващане за децата. Един от тях определено е пристрастието към потвърждение. Родителите може и да четат за уважителното родителство и да виждат хора, които споделят своя успех в тази област, но въпреки това често са заинтересовани само от информация, която ще потвърди това, което усещат, че винаги са знаели и е валидирано от изборите им. Не е приятно да се изправим пред признанието, че начините, по които действаме, може да не са идеални за нашите деца. По-лесно е да храним традиционните възгледи за децата. Като се има предвид, че няма недостиг на подкрепа за масовия тип родителство, родителите могат да се заобиколят с мнението, че общите авторитарни практики и неуважителното родителство са необходими и най-добри. След това, поради своя контрол и сила, децата им действат по начини, които „оправдават“ наказанието в очите им, защото самите деца не се чувстват уважавани или ценни или чути.

Друг фактор е как дълбоко обусловените хора виждат поведението като показател за самото дете. Повечето хора могат да направят разлика между, да кажем, поведението на партньорите им и самите им партньори. Въпреки това, поради систематичното дехуманизиране на децата, много хора не могат да направят разликата между двете (поведение и самото дете), когато се отнася за дете, ако детето проявява поведение, което смятаме за “погрешно”. Твърде често възрастните подсъзнателно мислят, че “детето = поведението” и да не харесваш поведението означава да не харесваш детето и следователно – да не го уважаваш.

Децата може да се държат по начин, който усещате като неприемлив за вас, но чувствата, които са причина за това поведение, са приемливи. Може да не харесвате или да се чувствате неудобно с реакцията на детето си и без да отхвърляте неговите чувства или да подценявате неговото преживяване. Да не говорим, че сте отговорни за реакцията си спрямо тяхното поведение и е ваш избор да посрещнете техните затруднения със състрадание и емпатия или да прибягнете до обвинения, засрамване, наказване, заплашване. Да посрещнем нашите деца със състрадание и съпричастност винаги ще бъде отговорът. Отново, не е нужно да се съгласявате с техните реакции и поведение, но няма никога момент, в който детето да не заслужава да бъде уважавано.

Много често чувам, че трябва да престана да съдя родителите. Че трябва да уважавам всички избори на родители. Но аз просто не мога да уважавам това, което дехуманизира и неуважава децата. С удоволствие ще предизвиквам и сигурно и засягам егото на някои възрастни в усилията си да бъде застъпник на децата.**

Целта на това споделяне не е да засрами родителите, а да ни овласти – да ни даде сила и възможност .Всичко, което е необходимо, е смяна на перспективата, за да се промени изцяло начина, по който родителстваме и оттам – как се отнасяме с нашите деца и какви стават те. Да обясним как правим нещата погрешно и как защитаваме дехуманизацията на децата е единственият начин, по който можем да започнем този процес. Първо трябва да го разпознаете и може би няма да се чувствате чудесно като четете за това, защото ние всички сме били жертва на същото това отношение, както и сме го преживявали в различна степен. Но това е всъщност частта, която ни дава сила и власт – можем да се стремим към нещо по-добро и да разрушим тази парадигма в собствения си живот!

Единственият начин да се промени всичко това е, ако все повече хора говорят за дехуманизацията на децата. Необходимо е безмилостно да се застъпваме за децата. Трябва да свалим митовете и да разбием стигмата на уважителното отношение към децата.

Родителството сега трябва да бъде за повторно хуманизиране на децата. Желанието ми е всеки да има възможност да усети какво е да имаш връзка с децата си, която я основана на защитаване на тяхната човечност и индивидуалност – връзка, която е уважителна, равнопоставена, състрадателна и любяща.

Благодаря ви за прочита!

Статията в оригинал

*допълнение от автора на блога – Знам че, в нашата култура, да уважаваш детето и неговите желания и чувства, понякога се разбира и вижда като детето да ти се качи на главата и да изпълняваш всичките му прищевки и идеи и желания или пък да го оставиш да си прави каквото поиска. Но не, не става въпрос за това. Става въпрос за друго. Става въпрос да зачетеш правото му да си има тези свои желания, прищявки, нужди, идеи, мисли – правото му да съществува като тебе, да има свои собствени предпочитания, мисли, идеи, желания, нужди – различни от твоите (както зачитаме тези на приятелите – кулинарни или стилови предпочитания и вкусове, лични интереси, хобита, мнения по различни въпроси – политически, икономически, предпочитания), независимо дали могат да се реализират към настоящия момент или не. 

Тоест – това, че ще ги зачетем и ще се отнесем уважително към тях (уважително = да признаем, че имат право да съществуват) не означава, че ще успеем да се съобразим с тях, че ще могат да се осъществят и т.н. Можем да кажем „не“ и напълно уважително и зачитащо чуждото желание. Нещо повече – добре е да го правим, когато не е възможно. Но без да унижаваме, засрамваме, наказваме или протестираме или пък без да се възмущаваме, че детето има такова желание. Защото именно по този начин му изпращаме послание, че неговите желания и нужди са маловажни.

**бел.от автора на блога – Аз пък разбирам – родителите не са виновни, никой не е виновен. Това е последствие от един насилствен начин на отглеждане, през който и ние самите сме минали и затова сме научили, от който сега бавно започваме да се освобождаваме! И да – най-добре е да си помагаме в този процес, защото и без това е изключително труден, а не да се сочим с пръст и да се съдим! Но да започнем – промяна!

Къде ми е фината моторика?

Наблюдения и разсъждения за фината моторика и други „подготвителни умения“…за които ние, възрастните, си мислим, че има нужда да организираме занимания за децата, за да ги подготвим за развиване на някакви умения, които сме предвидили за тях в даден момент…

Резултат с изображение за how not to hold a spoon

Няма да забравя нещо, което ми каза учителката на сина ми в детската градина в края на неговия първи ден посещение там. Изразът беше нещо от сорта на: „Той все още държи по неправилен начин лъжицата, с която се храни (неправилен=не като за химикалка) и това ще му пречи занапред и трябва да работим върху него.“ Признавам си, че останах шашната. Той беше на 3. И с краката си да я държи – пак не би ме учудило. Казах, че това (да държи лъжицата по правилния начин) за мене не е важно и няма нужда „да се работи“ върху него – освобождавам ги изцяло от тази работа.

Свързано изображение

Четири години по-късно, на 7, синът ми все още държеше приборите по същия начин, както и моливите, химикалките и четките, които чат-пат хващаше да рисува. Единственото, което направих за този период бе да му покажа какъв друг захват има. Той го пробва, после отсече – „Моят ми е по-удобен!“ И с това работата по правилния захват приключи. Видях колко много повече напрежение има за него в моя захват и оставих нещата. Сега, ако бяхме в традиционна детска градина и традиционно училище, съм убедена, че вече щях да съм имала поне няколко разговора за фината моторика, неговите сериозни затруднения в тази сфера, нужните допълнителни подготвителни занимания по този въпрос– и в училище, и вкъщи. Сигурна съм също така и, че щеше да има натиск, напрежение, уморени ръчички, отблъскване от писането и т.н.

Но слава богу – не сме.

Нашето пространство за израстване е среда, в която той е свободен да избира своите занимания. Неговият избор за тези години бе да не участва в никакви предварително подготвени от учител занимания за развиване на фината моторика или каквато и да е друг тип моторика.

Междувременно, личният му избор на дейности включваше много игра с конструктори, лего, дребни частици, сглобяване и разглобяване. В началото, той в повечето случаи не можеше да се справи с най-малките частици и често идваше да ме помоли да му сглобя или разглобя аз нещо. Впоследствие, тези случаи ставаха все по-малко.

Наближавайки осмата си година, един ден с изненада аз изведнъж го видях как държи химикалка „по правилния“ начин. Без занимания по фина моторика. В ръчичката му нямаше следа от онова напрежение.

Разбира се, моят син не е представителна извадка, но, за да покажа, че той не е изолиран случай, ще приведа още няколко примера върху деца, които също не са се включвали в такива занимания.

Те са отново лични наблюдения, плюс споделяния от родители.

М. дойде в началото на учебната година /когато бе на 7 – тоест – първи клас/, за да учим писане. Видях напрежението в ръката (специалист веднага би казал – поради липсата на предварителна навременна подготовка!) и й казах, че може да отиде към другите си игри и дейности и по някое време пак ще се видим. Шест месеца по-късно, с нея се срещаме в игра и започваме да „рисуваме“ ръкописни букви. Лекотата, с която М. го прави, е поразителна, предвид контраста и разликата с преди това. За тези шест месеца тя не е посещавала занимания за развитие на фина моторика. Основната й дейност бе да играе, да рисува и да оцветява.

Т., който не бе писал и не се беше занимавал целенасочено със занимания по развиване на фината моторика и подготовка на ръката за писане, дойде при мене с напълно готова за писане ръка. Основното, което бе правил през предходната година бе театър и рисуване (свободно избрани от него, с честота и продължителност по негово усмотрение).

Сега малко за Я. С него започнахме да пишем, когато беше на 8, не беше писал целенасочено системно дотогава. В ръката му все още имаше огромно напрежение. Огромно усилие му костваше да изпише ръкописните букви. Не беше минавал предварителни занимания по фина моторика. Специалист отново би казал – ами ето – заради това е трудността. А според мене – просто още не му бе дошъл момента (да, може и да е по-късно ). За съжаление, заради изпити и обществени нагласи и натиск, той нямаше как да чака повече „да му дойде момента“ (и без това и малко изчакване си е голям лукс в днешно време) и трябваше да продължи да опитва да пише, въпреки това напрежение. Та, започна той – но по малко, по съвсем малко. Колко малко? Радикално малко – дори фанатично малко – веднъж или два пъти в седмицата – тоест – много по-малко, отколкото според възрастните е нужно за дете 2 клас, особено, ако има и да „навакса“ и „да се научи“, особено ако е пропуснало скъпоценната предварителна подготовка на ръката. Днес, две години по-късно, той пише с много по-голяма лекота. Количеството писане, което е изписал за тези две години (и никакви други занимания по фина моторика всъщност) далеч не се припокрива с онова количество, което изписва друго дете в традиционно училище за този период, и въпреки това – лекотата е налице. И аз смятам че това не е, благодарение на факта, че е писал спорадично през това време  –не е заради опитите, които е правил (които наистина са далеч от системни). Мисля че просто е дошъл вече моментът за него  – този момент в неговото лично развитие, в който е узрял за това и с или без писането през този период от две години – той пак щеше да стигне до там. За съжаление, няма как да върнем времето назад и да проверим по този начин. Но е факт, че е писал много по-малко, отколкото се очаква за този период и въпреки това – развитието е налице.

А сега докъде водя с тези примери:

Децата нямат нужда от предварително подготвени и проведени от възрастен занимания, за да се сдобият с фината моторика или което и да е „подготвително“ за други дейности умение. Те го правят сами чрез своите собствени занимания.

Горното становище се доказва от наблюденията и опита на възрастни и деца в свободни училища.

В среда като тази на демократичното училище, децата могат да избират дали да се включват в заниманията на учителите. Много от тях избират да не го правят. Те, обаче, избират да правят други дейности. По някакво правило на половете много от момчетата играят с лего например, а много от момичетата прекарват понякога цели дни в рисуване или оцветяване. Междудругото, много момичета играят с легото също, а много момчета – оцветяват. Много от тях се зарибяват по картинки с оцветяване на доста дребни детайли. Имам предвид – сами се зарибяват, а не, че възрастните им ги предлагат със скритата цел да си развият там уменията за фина моторика. Това са два прости примера за две типични самоизбирани дейности в „подготвителната“ възраст, с които децата сами се подготвят за онези неща, за които ние така самоуверено мислим, че ние трябва да ги подготвим чрез специално изпланирани дейности – много от децата играят с лего и рисуват и оцветяват, които, сами по себе си, са прекрасни дейности за упражняване на фината моторика. Със сигурност не са и единствените дейности (наблюдавам целенасочено улавяне с ръце на дребни буболечки и насекоми, силен интерес към изработване на различни неща, включващи малки детайли, включване в работилници и трудене върху пирончета, гайки и т.н., връзване или развръзване), но целта на това споделяне не е да направи списък (макар че – добра идея!) на дейностите-игри на децата, в които те сами се въвличат и занимават и които развиват това. Целта е да покаже, че всъщност няма експлицитна нужда и не е задължително децата да минат през подготвени от възрастни дейности за фина моторика, за да развият тези умения, защото те го правят естествено със заниманията, които сами си създават или избират да правят. Илюзия е, че ние трябва да им подготвим специални занимания, с които да развият умения, които да им трябват за развиването на други умения – фина моторика за писане например. Те се справят чудесно и сами с това!

В часовете ми като учител по български език многократно съм виждала ръчички, които не са готови за писане – треперенето, усилието, напрежението, умората, натискът…всичко това се вижда ясно – когато не е дошъл моментът. И да – не вярвам и не мисля, че, за да дойде моментът – ние трябва да направим нещо по-особено с децата, за да ги подготвим. Вярвам и виждам, че моментът идва и без тази подготовка – не на 7 при много от децата – малко по-късно – но идва, а междувременно те (ако имат свободата и възможността) избират за себе си такива игри и дейности, с които развиват всички онези фини и груби моторики и други умения, които ние мислим, че трябва да им помогнем да развият (защото иначе няма да стане) чрез точно определени предварително подготвени и изфасилитирани от нас занимания.

Тоест – същото с пълна сила важи и за развитието на други базови умения, които са необходими и които ние, вездесъщите възрастни, смятаме, че трябва да накараме децата да развиват, защото те са безмощни (харесвам тази дума от Хари Потър – означава липса на магьоснически умения:) ) и не биха се справили сами, без да им организираме специална за целта подготовка – умения като като – сензорни умения, двигателни умения, езикови умения, математически и логически умения. Да, но децата, оставени без да им се налага такава подготовка показват, че това не е необходимо – така че-добра новина за целия свят! Децата, оставени от намеса и натиск и в същото време в разнообразна и подкрепяща среда с достатъчно възрастни и връстници, развиват постепенно сами тези умения! Как? Много просто! Чрез дейностите, които сами организират и извършват за себе сu в своето ежедневие!

Двигателни умения – всеки, който поне веднъж поне малко е наблюдавал дете, знае, че то рядко остава ,,мирно“ и престава да се движи. Ако оставим децата да се движат колкото и когато имат нужда и естествена потребност, ние няма да имаме никаква нужда от Физическо възпитание като предмет. Децата тичат, скачат, клякат , катерят се, махат с ръце, карат колела, тротинетки, скейт и ролери ( учат се сами да пазят баланс), играят с топка, хвърлят, мятат, хващат, ритат и извършват десетки различни на вид гимнастически движения. Упражняват и тренират хиляди умения, които иначе мислим, че трябва да ни покажем специално или, че трябва да ги научим.

Сензорни умения – сензорните учение са свързани със сетивата и с умението да разпознаваш, идентифицираш и обработваш информацията, което идва оттам. Сензорните умения – това е възприятието. Уменията за усещане и възприемане. Който е наблюдавал дете, което е свободно да манипулира средата около себе си, знае, че то непрекъснато пипа, мачка, хвърля, мята, удря предметите около себе си и тества обектите чрез тактилното си възприятие. Така си съставя знание и мнение за обем, текстура-меко или твърдо, студено, топло, форма, усещане и т.н. През очите, ушите,обонянието децата правят същото и това са дори непреднамерени неволеви действие – случват се и когато не ги правим умишлено, целенасочено и осъзнато. Ами чрез вкуса? Сега, кажете ми, има ли някой, който не e виждал дете, което слага нещо в устата си и не се опитва да го изпробва чрез това си сетиво? Децата, оставени свободно и без намеса, развиват сензорните си умение спокойно и със собствено темпо (отварам тук една скоба –  все пак има деца, които поради различни обстоятелства при раждане (преждевременно например) или в своето развитие, имат нужда от повече подкрепа в тази област, но това са изключения, отколкото правило и тази подкрепа пак може да бъде чрез техните дейности)

Езикови (речеви) компетенции -кажете ми наистина честно – как се развиват речевите компетенции и умения? Точно така – чрез речта. Чрез говорене. Просто като говорим. Ето защо, децата в свободна среда, които ПО ВСЯКО ВРЕМЕ могат да говорят и да кажат нещо (вместо да мълчат, слушат и говорят само при разрешение) и са заобиколени от свои ГОВОРЕЩИ връстници, по-големи деца и възрастни – тоест – хора, които правят същото, развиват своите речеви умения много по-бързо, естествено и лесно и нямат нужда от някаква подготовка, специално създадена и проведена от възрастни. Те слушат различна реч непрекъснато, упражняват своята непрекъснато, и, както ни подсказва здравата логика, непрекъсната практика естествено способства за развитието на техните умения.

Може да продължаваме и още, но се страхувам, че ще стане вече скучно и досадно. Пък и всичко започна просто с идеята да споделя за фината моторика, а къде отиде – малко по-глобалната картина. Междудругото, аз самата обичам много всякакъв такъв тип занимания за фина моторика – намирам ги за приятни и ги правя с удоволствие. Просто не се заблуждавам, че децата не могат да се справят и без тях.

 

 

 

 

 

Когато по-малко означава повече:

Случаят с по-малко преподаване на математика в училище

В експеримент, децата, на които е преподавано по-малко, научават повече

Автор: Питър Грей

Резултат с изображение за math understanding

През 1929 г. началникът на училищата в Итака, Ню Йорк, изпратил предизвикателство на колегите си в други градове. „Какво,“ попитал той, „можем да махнем от учебната програма на началното училище?“ Той се оплакал, че през годините непрекъснато се добавят нови предмети и нищо не се изважда, в резултат на което учебният ден бил претъпкан с твърде много теми и няма много време, за да рефлектираш сериозно върху нещо. Това се случва в онези дни, в които хората вярват, че децата не трябва да прекарват цялото си време в училищна работа – че им е нужно време да играят, да правят домакинска работа вкъщи и да бъдат с техните семейства. Значи, имало е причина тогава да се смята, че когато нещо ново бъде добавено към учебната програма, нещо друго трябва да отпадне.

Един от получателите на това предизвикателство е Л.П. Бенецет (L. P. Benezet), началник на училищата в Манчестър, Ню Хемпшир, който отговаря с това скандално предложение: Трябва да се откажем от аритметиката! Бенецет продължава с обясненията като твърди, че времето, прекарано за аритметика в ранните класове, е пропиляно усилие или по-лошо. Всъщност той пише: „От няколко години забелязвам, че ефектът от ранното въвеждане на аритметика е затъпяващ и отровен за способностите за разсъждаване на детето.“ Цялата тази подготовка, твърди той, разделя света на числата и аритметиката от здравия разум в главите на децата, в резултат на което те могат да направят калкулации така, както им е преподадено, но не разбират какво правят и не могат да приложат същите тези калкулации към реални житейски проблеми. Той вярвал, че ако аритметиката се преподава от по-късно – за предпочитане –  от седми клас нататък – децата ще я научат с много по-малко усилие и по-голямо разбиране. [1]

Помислете за това. Днес, когато чуем, че децата не учат много от това, което се преподава в училище, викът от учебните институции е, че трябва да преподаваме повече от същото!  Ако двеста часа обучение по тема Х не върши работа, по-добре да опитаме четиристотин часа. Ако децата не учат това, което им се преподава в първи клас, тогава да започнем да им го преподаваме още в детска градина. И ако те не го научат в детската градина, това може да означава само, че ние трябва да ги стартираме в яслата! Но Бенецет има противоположното мнение. Ако децата не научават много математика в ранните класове, въпреки значителното време и усилия, посветени на нея, тогава защо да губим време и усилия върху нея?

Бенецет последвал своето скандално предложение със скандален експеримент. Той помолил директорите и учителите в някои от училищата, разположени в най-бедните части на Манчестър, да махнат математиката от началните класове. Те нямало да преподават аритметика – никакво събиране, изваждане, умножаване или деление. Той избрал училища в най-бедните квартали, защото знаел, че ако се опита в по-богатите квартали, където родителите са завършили гимназия или колеж, родителите ще се бунтуват. Като компромис, за да успокои директорите, които не желаели да стигнат чак толкова далеч, колкото той искал, Бенецет се спрял на план, в който аритметиката се въвежда в шести клас.

Като част от плана, той помолил учителите от началните класове да отделят част от времето, което обикновено биха посветили на аритметиката, за рецитация. Под „рецитация“ той имал предвид „говорене на английски език“. Той нямал предвид дословно възпроизвеждане и рецитиране на думите на учителя или думите от учебника. Това, което имал предвид е следното – децата да бъдат помолени да говорят по теми, които ги интересуват – опит, който са имали, преживявания, които са им се случили, филми, които са гледали или всичко останало, което би довело до истинска, оживена комуникация и дискусия. Това, помислил си той, ще подобри техните способности да разсъждават и да общуват логично. Той също така помолил учителите да дават на своите ученици някаква практика в измерването и преброяването на неща, за да се увери, че те ще имат някакъв практически опит с числа.

За да оцени експеримента, Benezet ангажирал студент от Бостънския университет, който да тества децата от Манчестър по различно време в шести клас. Резултатите били забележителни. В началото на шестата си година децата в експерименталните класове, на които не е била преподавана никаква аритметика, се представят много по-добре от тези в традиционните класове по текстови задачи и житейски проблеми*, които биха могли да бъдат решени със здрав разум и общо разбиране за числата и измерване. Разбира се, в началото на шести клас, онези в експерименталните класове се представят по-зле на стандартните аритметични тестове в училище, където задачите са били създадени по обичайния училищен начин и биха могли да бъдат решени просто чрез прилагане на заучени алгоритми. Но до края на шести клас онези в експерименталните класове напълно били наваксали с това и все още били много по-напред от останалите по текстови задачи и проблеми.

Резултат с изображение за math understanding

Накратко, Benezet показва, че децата, които са получили само една година аритметика в шести клас, са постигнали поне толкова добри резултати по стандартните изчисления и много по-добри резултати по текстови задачи и житейски проблеми, отколкото децата, които са получили няколко години аритметично обучение. Това е още по-забележително и поради факта, че онези, които са получили само една година обучение, са от най-бедните квартали – кварталите, които преди това са дали най-лошите резултати от тестовете. Защо почти никакви педагози не са чували за този експеримент? Защо сега Benezet не се счита за един от гениите на общественото образование? Чудя се.

В продължение на десетилетия от времето на Бенецет, преподаватели обсъждат най-добрите начини да се преподава математика в училищата. Имаше нова математика, още по-нова математика (the new math, the new new math – предполагам има предвид нови методики за изучаване на математика, още по-нови методики… ) и т.н. Нищо не е проработило. Има много причини за това, една от които е, че хората, които преподават в началните училища, не са математици. Повечето от тях са math phobic, точно както повечето хора в обществото. Те, в края на краищата, самите са продукт на училищната система, а едно от нещата, които училищната система прави добре е да генерира продължителен страх и отвращение от математиката в повечето хора. Без значение какви учебници, тетрадки или учебни планове висшестоящите измислят и създават за тях, учителите учат математика автоматично, по единствения начин, който могат, и само се молят да не се появи някой умничък ученик, който да им зададе въпрос като: „Това защо го правим така? По този начин?“ или „Каква полза от това?“ Учениците, разбира се, усещат учителския страх, и се учат да не питат или дори да не си и помислят такива въпроси. Те се научават да са глупави. Те научават, както Бенецет бе казал, че един ум, оформен математически от училище, е всъщност хлороформен ум (chloroformed mind).

В статия, публикувана през 2005 година, Патриша Кларк Кеншафт (Patricia Clark Kenschaft), професор по математика в Държавния университет в Монклей, описва опита си от влизане в началните училища и разговори с учителите за математиката. При едно посещение в начално училище в Ню Джърси тя открива, че нито един учител от петдесетте, с които се е запознала, не знае как да намери площта на правоъгълник. [2] Те учат умножение, но никой от тях не знае как умножението се използва, за да се намери площта на правоъгълник. Най-често срещаното им предположение е, че трябва да се добави дължината и ширината, за да се получи площта. Извинението им, че не знаят, е, че не е необходимо да учат за площ на правоъгълници; това се учи по-късно в учебната програма. Но фактът, че те не можеха да разберат, че умножението се използва за намиране на площ за правоъгълник, е доказателство за Кеншафт, че те наистина не знаят какво е умножението или за какво е то. Тя установила също, че въпреки че учителите са знаели и преподавали алгоритъма за умножаване на едно двуцифрено число с друго, никой от тях не би могъл да обясни защо този алгоритъм работи.

Училището, което посещава Кеншафт, се е намирало в много лош квартал с предимно афро-американски деца, така че най-напред тя смятала, че най-лошите учители трябва да са били назначени в това училище и си създала теорита, че това е причината, поради която афро-американците се справят още по-зле от белите американци на математически тестове. Но след това тя отишла в някои училища в богати области, с предимно бели деца, и открила, че математическите знания на учителите там са също толкова жалки. Тя стига до заключението, че никой не може да научи много математика в училище и „Изглежда, че по-високите оценки на богатите квартали не се дължат на превъзходното преподаване, а на допълнителното неформално  домашно образование “ на децата.“ [Забележка: Препратка към статията на Кеншафт ми беше предоставена от Sue VanHattum, която пише страхотен блог, наречен „Math Mamma Writes.“]

Понастоящем изглежда ясно, че правим повече вреда, отколкото добро, като преподаваме математика в началните училища. Ето защо аз съм съгласен с Бенецет. Трябва да спрем да я преподаваме. Ще пиша за това как децата, които не ходят в традиционните училища, учат математика без никакви или много малко официални инструкции.

*бел.преводача: Смятам, че тук той има предвид следното: задачи от сорта на:

На 20 юни синът ми пита колко време остава до рождения му ден, който е на 10 август. Отговоряме му, че сега е 20 юни, а неговия рожден ден е на 10 август. Той казва: А след месец юни беше месец август? Ние: Не, след месец юни, който има 30 дни, от които днес е 20-тия, е месец юли, който също има 30 дни и след това е месец август, от който 10-тия ден е твоят рожден ден. Той помисля малко и отговоря – Значи след 50 дни.(събира 10+30+10).

Статията в оригинал

Децата научават математика лесно, когато контролират собственото си обучение – част 2

Първа част 

Резултат с изображение за mathМатематиката като инструмент

Математиката не е просто игра. Тя е също така полезен инструмент в нашия ежедневен живот и в този смисъл ние съвсем естествено я учим в ежедневието си. Повечето от историите, свързани с математика, които ми бяха изпратени, включваха поне някакво количество учене на математика като инструмент в ежедневния живот. Ето някои цитати от тези истории:  

  • Ейми, майка в хоумскулинг семейство със седем деца ми писа: „Всички те знаят как да разделят и умножават, как да смятат проценти, как да събират и изваждат, само от работата с пари и готвенето. Сигурна съм, че помага факта, че трябва да споделят ограничено количество снаксове не само помежду си – между седемте от тях, но и с други свои приятели, които са наоколо. Храната и парите учат децата на МНОГО математика и високо ги мотивират.“

 

  • Ани написа: „Всичките ми пет деца научиха да четат рецепти, измервания, как да разделят и как да удворяват или утрояват количества на съставки на рецепти. Всички те разчитат карти и се оправят с мерни единици за разстояние. Всички те играят разнообразни игри с карти и настолни игри, които използват числа и/или логически умения, способности за разсъждаване и съобразване – Уно, Skip-bo, Pinochle, и други. Въвличайки се в местните спортове, те се научиха как да си водят записки за резултатите и точките и как да разбират средните стойности. Също така те всички поддържат свои собствени регистри за банковите си спестовни сметки.“

 

  • И това, от Дженифър: „Преди три години, моят син, на възраст 8, беше диагностициран с диабет тип 1. Сега всяко ястие е математика. Пресмятаме общото количество въглехидрати от етикета с хранителните стойности, общото количество въглехидрати за всяко ястие, проценти и т.н. Сега той има нужда да знае математика, за да остане жив. Е, все още не обича да наизустява таблици…Ако го попитам – Колко е 3 по 6, получавам празен погледн. Но, един ден наобяд, той искаше бисквити и аз му казах: „ОК, ако всяка бисквита има 6 грама въглехидрати и ти изядеш три, колко общо въглехидрати ще бъдат това??’ Без дори да мигне, той отговори ‘18′.

Но не става въпрос само за храна и пари. Ето и друг пример:

  • Беатрис написа: „Свирейки на пиано, моята дъщеря ми каза, че прави математика. Тя се бе срещнала с дробите – цяла нота, половина, четвъртина, осмина, шестнадесетина – всичко това в музикален вид, както и в модели и ритъм..“

Много от историите, които бяха изпратени до мен като пример за математиката като инструмент бяха свързани с игри. Повечето от игрите, които децата играят днес включват числа, най-малкото, за да се поддържа резултат, и много от тях включват наистина сложна математика, която играчите усвояват, за да играят играта. Ето няколко представителни цитата в подкрепа на това:

  • Х пише: „Имам три деца, които посещават свободно демократично училище без наложен учебен план. Моите деца прекарват повечето от времето в игра на онлайн игри. Реални онлайн игри, не онези образователните. Моят 11-годишен син играе MapleStory и беше открил сложни математически формули, за да играе играта. „Ако искам да купя това за тази сума, колко часа трябва да играя, правейки тази сума на час, за да мога да го купя? Ако продам този продукт на пазара и таксата, за да го продам е определен процент, колко ще имам след като приспадна тази такса? Ако имам този процент опит в играта и направя определен процент опит на час, колко часа ще ми трябват, за да си вдигна нивото?’ … Заедно с това, в тази игра работиш с три различни валути и трябва да можеш да конвертираш една в друга непрекъснато. Дайте всички тези проблеми отделно от контекста на играта на група петокласници в „истинско“ училище и ги помолете да ви покажат как ще боравят с тях и вижте какво ще се получи.“

 

  • Ребека написа: „Преди моят най-голям син да достигне „училищна възраст“, той вече се беше научил да разрешава базови математически проблеми, за да може да спаси света от нахлуващи врагове.“

 

  • Джилиан написа: „Моите 10-годишен и 5-годишен син са ънскулвани и няма никакъв начин да предотвратя излагането им на математика, ако имат разнообразен и стимулиращ живот. По-конкретно, компютърните и PS3 игри, които моя син играе – World of Warcraft, Second Life, Uncharted, City of Heroes – съдържат математически структури, вградени в тях по един съвсем естествен начин. Аз лично не харесвам онези игри, които са целенасочено „образователни“ и моите деца също никога не са ги харесвали. Всеки път, когато съм се опитала да ги насоча към тези игри, те губят интерес много бързо, защото тези игри често са по-опростени, в сравнение с добре-проектираните игри.Но дайте им интелегинтни игри, които да играят и почти веднагически и неизбежно те научават доста неща, които иначе училището опитва да покрие с учебния план, и ги научават по много по-естествен начин, без усилие.“

 

  • А Ерика написа:: „Моите синове, на възраст 11 и 7, създадоха заедно игра, наречена „Нарисувай битка“. Това е стратегическа игра, която използва събиране и изваждане. Всеки един от тях рисува свой собствен герой и всеки герой получава 50 точки в началото, които да използва за своите бойни умения, оръжия, броня, здраве, екипировка и т.н. Изборът къде да похарчиш своите точки е много важен, защото някои неща са по-ценни от други. След като всеки играч е минал своя ред да атакува, трябва да добавиш точките от щетите ти към героя на врага и да събереш точките, които са взети от твоя играч. Играчът, който е с най-много точки в края на играта, печели.“

Отвъд света на храна, игри и справянето със собствени при, математиката е също така съществен инструмент в някои професии – такива като физика, инженерство и счетоводство. Хората, които свободно и доброволно избират такива кариери, с нетърпение и желание учат математиката, която им е необходима като част от самообучението им, без да имат значение липсите в предишното им математическо им обучение (обучението им по математика до този момент). Тук са цитати от три истории за математика, свързана с кариера:

  • Теди, хоумскулваща (не ънскулваща) майка, написа: „Моят най-голям син винаги се е дърпал от математиката…Той се бореше с мене по отношение на правенето на разни работни листи по математика и аз започнах да давам все по-малко и по-малко математика…Спряхме окончателно след 5-ти клас. Той винаги се е наслаждавал на неограничено време на компютъра и обичаше да пише игри и програми по начин, на който сам се беше научил (напълно самоук начин). Когато беше на 17, на него му беше предложен стаж, който прави програмиране в комбания, която продава обински облигации. Той се справи толкова добре, че те го наеха и той все още работи там (на 20 години). Той наистина има способност да програмира и намира данъчните неща за очарователни. Често е на телефона с някои големи банкови ръководители, които си нямат представа, че говорят с някой толкова млад. Той все още не може да ви каже колко е 6 по 7, без да го сметне в главата си. Направи тестове, за да влезе в местния колеж и се справи зле на математическата част и трябваше да вземе поправителен математически клас. Това го отегчи, защото трябваше да плати, за да изкара този поправителен клас, а реално не получава кредити за него. Затова…той направи два дни обучение по математика и отново се яви на теста. Този път надскочи както поправителния курс, така и основните курсове по математика. Ако види причина да научи нещо, ще го научи. В противен случай – забравете!“

 

  • Дан, който е кандидат за докторства степен по антропология (Ph.D. candidate in anthropology), ми обясни, че математическите курсове, взети от него в колежа – курсове, които са били извън всякакъв контекст, са го оставили слабо подготвен за статистиката, която му е била необходима за дипломирането му. Той добави: „Чрез много самообучение и съвсем малко менторство, сега аз съм по-добър в статистиката, от повечето професори, с които се срещам.“

 

  • Един мой колега, високо ценен биолог, чиято работа включва разработването на математически модели, пише в автобиографична скица, че се представял лошо по математика в колежа и научил малко математика там. Той пише: „Взех една година математика в колежа като пърнокурсник и тя почти ме уби. След това, при завършването, имах сериозни основания да науча математика и го направих. Купих си „Calculus for Dummies“, практикувах и се упражнявах здраво. Не беше точно забава, но всеки път, когато проумявах нещо, имах онова чувство на триумф, което ме мотивираше да направя следващата стъпка. Публикувах първия си теоретичен материал, докато все още бях завършващ студент и сега съм добре известен теоретичен биолог. „

Дидактическа математика

Ако това беше типична статия за математическо образование, тя би била изцяло за дидактическа математика – математиката, такава, каквато е преподавана от „експертни“ преподаватели на наивни студенти. Нашето общество е така убедено, че това е начинът, по който математиката трябва да бъде учена, че дори и родители, които стават ънскулъри, често не са склонни, първоначално, да се откажат от формалното или полу-формалното преподаване на математика. Те са склонни да се поддават на културните убеждения, че (a) математиката трябва да бъде научена, за да бъдеш успешен в нашето общество и (b) математиката не е забавна, затова повечето хора няма да я научат сами. Но с времето, наблюдавайки своите деца, те променят мнението си и спират инструкциите. Ето два цитата, които добре илюстрират тези твърдения:

  • Ребека пише: „С очевидното съгласие на моя син, ние се поддадохме на използването на пакетирана програма с видео компонент…И след това то се случи. И двамата – и сина ми, и аз, изгубихме ентусиазъм. Той беше отегчен. На мене не ми харесваше начинът, по който вървяха нещата в материала…повторение, повторение и повече повторение. Затова, след вътрешно гърчене, казах на сина ми , че аз приключих с усилието си това обучение да се случи… … Да пусна учебния план по математиката (и очакванията) бе огромна тежест, която падна от ума ми. От много години имах „раздвоение на личността по отношение на нашето домашно образование“ – „ние се ънскулваме, само не и по математика“. Бях се стегнала като с възели по отношение на математиката и чувствах, че трябва силно да окуражавам (принуждавам) сина ми да приеме традиционния подход в изучаването на математика.“ Ребека продължи писмото с обяснението, че нейното първоначално притеснение за ученето на математика е било свързано с очакванията по отношение на колежа. С години тя не могла да пусне идеята, че нейният син трябва да посещава колеж, за да има добър живот и трябва да учи математика, за да отиде в колеж (въпреки че още не бил навършил 9 години!).

 

  • Карин ми написа: „Признавам, че беше някакъв момент на почти паника, който ме мотивира да покажа на моя син сайт с работни листа по математика…Той също така твърдеше, че иска работна тетрадка по математика. Купих му една и тя си остана неизползвана. Слава богу, има много повече в математиката от това да седиш и да пишеш.“

Редица други хора, които ми писаха, посочиха, че уроците по математика и програмите са лесни за деца, които избират да ги правят и им е разрешено да ги правят по свой собствен начин, по свой собствен график. Ето няколко цитата в този смисъл:

  • Карлота пише за сина си, който не е правил никакви формални уроци по математика до 12-годишна възраст: „Той след това се изстреля направо на трето ниво математика за само три седмици учене на математика отвреме навреме. Стори му се смешно лесно да прави неща като запаметяване на таблици за по-малко от час. Тригонометрия – леснотия, уравнения – няма проблем…ОК, той беше прекарал значително количество време от младите си години играейки на пазарите на играта Runescape и решавайки други математически проблеми в разнообразни (забавни) игри, но до този момент бе наистина само това. Тоооолкова по-малко пот и усилие.“

 

  • Фаун написа: „Моята 11-годишна дъщеря беше хоумскулър между 2 и 5 клас. Правихме много малко формална математика, може би час на седмица общо. Тя имаше работна тетрадка, в която може да работи, която поиска, и ако имаше въпрос, аз можех кратко да обясня, но като цяло тя бе основно сама със себе си в това. В края на 4 клас, на стандартизиран математически тест, тя се представи много над нивото за класа си. В момента е в 6 клас в традиционно училище, по нейно желание, и има средна оценка 94 по математика.“

 

  • Лесли ми написа: „Правихме някои неща по математика заедно, но честно казано, аз бях затруднена от собственото си образование по математика толкова много, че когато се се опитвах да обясня на моите деца как да направят нещо, едно от тях обикновено ме прекъсваше и казваше „Объркваш ме – ето това е начинът, по който аз го правя!“ и след това обясняваше по много по-елегантен начин как да се стигне до правилния отговор, което ми показа, че те имат много по-добро разбиране за това КАК математиката работи, отколкото аз някога съм имала. Това винаги ми е действало смиряващо.“

 

  • Един анонимен коментатор на последния ми пост пише: „Една моя приятелка е ънскулър и степента на обучението по математика на сина й бе да му чете Murderous Maths, когато му се прииска. Когато стана на 14, той реши, че би искал да вземе алгебра в местния колеж. Той си взел упражнителна тетрадка и научил цялата аритметика за няколко седмици. Друга приятелка вкара сина си в училище чак в 5 клас. След първоначалните тестове, училището каза, че нейния син никога няма да достигне нивото на класа до края на годината. Той го достигна за един месец.“

 

  • Крис, чиято дъщеря отиде в традиционно училище, написа: „Тя беше диагностицирана с обучителни затруднения. В началното училище тя можеше интуитивно да ми даде отговори на сложни математически задачи, свързани с големи фракции и дълги деления, но не знаеше съзнателно как е получила отговорите. Плачеше силно, когато се опитах да й покажа стъпките, за да напише решението на математическия казус в тетрадката си за домашна работа. Плачеше и казваше: „Това не е начинът, по който учителят ми каза да го направя!“. След това опитваше да разбере за себе си какви са тези безмислени магически стъпки при делението, които не може да запомни правилно. Тя отказа да приеме моята версия за „стъпките“, въпреки че и даваше правилния отговор, защото това не бил начинът, по който нейният учител й е казал да го прави.“

Математика за приемане в колеж

И сега, финално, стигаме до математиката, за която родителите от средната класа най-много се притесняват. По някакви странни причини, ние като общество сме решили, че всички млади хора, които отиват в колеж – дори тези, които искат да станат поети или лингвисти – трябва да демонстрират в тестове своите умения да правят определено количество алгебра, геометрия и тригонометрия, които никога няма да използват отново, докато са живи. И затова, някои компании правят много пари от обучаването на деца – деца, които вече са „взели“ стотици часове математика в училище – за да направят тези тестове. И много често, това обучение успява, защото младите хора в този момент искат да научат каквото трябва, за да влязат в колеж по свой избор. След това те могат спокойно да забравят завинаги математиката, която е трябвало да сложат в своята краткосрочна временна памет. Тук са две истории за това как ънскулвани деца са се подготвили за взимане на математическите тестове  SAT или ACT.

  • Лесли написа това за нейния син, който е изцяло ънскулван до момента, в който постъпи в колеж: Първата реална формална математика, която той направи бе когато започна да учи за ACT тестовете. Когато беше по-малък, той имаше работна тетрадка по математика и дори няколко учебника из къщата, но едва са били отваряни…“Мръсната малка тайна“ за математиката е, че всъщност изобщо не отнема толкова много време да бъде научена, колкото сме културно програмирани (индоктринирани) да вярваме, че отнема. Моят син научи достатъчно математика само за няколко седмици, за да вземе 33 на теста – учейки само от няколко подготвителни книги за взимане на ACTтестове.“ [Бележка: В САЩ ACT е най-разпространен в средните щати, а SAT е най-разпространен по крайбрежията.]

 

  • За да науча повече за това как децата, които никога не са ходили официално на уроци по математика, се справят с приема в колеж, интервюирах Майкъл Матисо, член на персонала в училище Съдбъри Вали, който е най-често търсен от учениците, които искат помощ в подготовката си за математическата част на изпита SAT. Той ми разказа, че децата, които идват при него, обикновено имат малко интерес към математиката, те просто искат да се справят добре на тестовете, така че да влязат в колеж по техен избор. Той каза: „По начина, по който тестът SAT е направен, е сравнително лесно да се подготвиш директно за него; има определени трикове, за да се представиш добре.“ Обикновено, Майкъл се среща с учениците от час до час и половина седмично за период от 6 до 10 седмици, а студентите могат да направят още от час до час и половина седмично самостоятелна работа. Това сумарно означава нещо от порядъка на от 12 до 30 часа общо за математически занимания за деца, които никога преди това не са взимали никакви уроци по математика. Обикновено резултатът, според Майкъл, е такъв резултат, който е достатъчно добър за прием в поне един конкурентен колеж. Майкъл обяснява, че децата, които са наистина запалени по математиката и които изкарват топ SAT резултати, обикновено не го търсят за помощ, тъй като се подготвят сами.

    И така, скъпи родители, моля ви, спрете да се притеснявате за обучението на децата си по математика. АКо те са свободни да играят, те най-вероятно ще играят и с математика и ще се научат да харесват нейните модели. Ако те живеят истински живот, който включва сметки и калкулации, те ще научат, по техен собствен уникален начин, точно сметките, които са им необходими, за да живеят този живот. АКо те изберат да отидат в колеж, могат да научат бързо – от подготвителен учебник, програма или ръководство – специфичните математически трикчета, които са необходими, за да се представят добре на приемните тестове. Ако изберат някаква кариера, която включва математика, те с нетърпение ще намерят начини да научат специфичната част от математиката, която им е необходима за тази кариера. Вашите тревоги са само пречка.

И така, скъпи учители и образователи, моля ви направете крачка и излезте извън своите кутии (ограничения, бел.ред.) и погледнете тези забележителни образователни движения – ънскулинг движението и Съдбъри Вали – и ги проучете, за да видите, от различна гледна точка, как образованието може да се случва по такъв безболезнен и забавен начин, когато децата са свободни и управляват собственото си учене. Никой, поне никой ученик, няма ползи от стотицитие часове насилствено учене на математика, в което вкарваме децата в нашите училища. Същото количество математика може да бъде научено за малък период от време от деца, които са свободни.

„Знанието по принцип“

Или правилата на ума

Резултат с изображение за memory

Искам да споделя за един механизъм на ума, паметтта и ученето, който много ме дразни.

Още като малка, винаги ми се е искало да имам определени познания в определени сфери, които на мене ми се струват важни и съществени и, които, при нужда, ако ги знам и кажа, ще изглежда доста компетентно (така де – ще изглеждам доста компетентно). Струваше ми се много готино да знам някои неща по принцип – така, да съм екипирана с по-задълбочена информация за определени неща, с която в даден момент мога да блесна, да изпъкна.

С тази цел, отделяла съм съвсем доброволно, по свое желание, упорито при това, време за задълбочаване в разни сфери – някои от тях – лични сфери на интерес, други – такива, които, както казах, по някаква си моя съвсем субективна преценка, ми се струва готино да знам (пример – анатомия).

Свързано изображениеКакъв бе кошмарът ми, когато с времето установявах, че в радиус от шест-седем месеца – до година, почти 70 процента от цялото това знание по принцип, се изпаряваше…къде? Знам ли и аз…ако знаех – щях да ида да го потърся. Предполагам – в небитието…Това ми даде съществени основания да започва да вярвам, че „знанието-по-принцип“ не съществува. Че такова животно като „знание-по-принцип“ няма. Съществува знание, което използваш текущо и актуално, знание, което ти е нужно и потребно към момента и което употребяваш. От всичко, което поемаме и поглъщаме като обем информация, остава онова, което най-много ни влиза в употреба. Всичко останало – до месец-два-три-максимум година – изхвърча през прозореца като заловена птичка от кафез. Това е, така да се каже, един много важен мозъчен механизъм – правило на мозъка, на паметта и на ученето като цяло – механизмът да забравяме. Механизъм, точно толкова важен, колкото механизма да запомняме – защото забравянето на неща, които не влизат в употреба и не се използват, отваря ново пространство за влизане на неща, които са актуални и се използват, отваря ново място за информацията, която влиза в нас всеки ден и всяка минута през нашите сетива. Невробиологията ще го обясни там по нейния си съвсем научно обоснован начин – с връзките между мозъчните клетки и тяхното отслабване и заличаване, ако не се стимулират (тоест – използват) достатъчно дълго време…

С други думи – човешкият ум е гениална машина – достойна за поклон (това не е нов извод, ама пак да си го кажем!). Сама складира, анализира, обобщава, синтезира, подрежда, сравнява, категоризира цялата информация, която влиза и съвсем сама се грижи за собственото си благополучие, сама се оттървава от ненужното, сама изхвърля неизползваното. Това не са волеви действия – те са неволеви – и с наше, и без наше позволение – те все стават. Като биенето на сърцето. И слава богу! Ако ние нямаме умението да забравяме, да изхвърляме онова, което не използваме, ще станем едни складове за информация, при това – съвсем ненужна, ако е неизползваема от нас (ако не я използваме).

Резултат с изображение за memory lost

Може би най-ясния и разбираем за всички пример и доказателство в това отношение е наученият чужд език. Всички знаем какво се случва дори и с най-отлично научения език, ако той не се използва – ако не влиза в употреба – забравя се!

 

С времето открих, че всъщност това е отново един от големите митове в образованието – за знанието ПО ПРИНЦИП. Не такова, каквото ти е нужно в момента – текущо, ами така – по принцип, да го имаш. Да, децата учат сума ти неща, които не са им засега, а за по-принцип. За някакъв далечен момент, в който (евентуално) нещо от това ще им потрябва и те трябва да го знаят. Е, аз дори съзнателно и пожелателно учих по принцип (което, както знаем, съвсем не е масовият случай, когато е съвсем с нежелание) и въпреки това – поради съвсем дребничкия, уж несъществен детайл, а именно – че не го използвам!!!, това знание ми отлетя в облаците. Поради което  – честно казано – останах с усещането, че си загубих времето! Ето защо, не е никаква изненада, къде се изпарява цялото огромно количество знания, подготвени за складиране през тези 12 години училищен живот. Остава горчивото усещане за пропиляно време, поради което, днес, макар че все още ми се струва много готино да знам някакви неща (които по принцип въобще не ми влизат в употреба в ежедневния ми живот, но с които някога някъде в някакъв разговор бих могла да блесна) и макар че наистина лекинко ме дразни този механизъм, приканвам себе си и всички горещо да се занимаваме с нещата, които са ни интересни и актуални днес и сега и да оставим нещата-по-принцип за някой живот-по-принцип, а не за този, който е тук и сега.

Резултат с изображение за forget

P.S. А по принцип, междудругото, забравянето има доста лоша слава. Към забравянето като цяло има откровено негативно отношение. А пък да забравяш, изглежда, е съвсем естествен и, така да се каже, добронамерен процес на ума. Така да се каже – автоматизирана стандартна процедура:) Обикновено забравяме нещата, които не са ни важни и които не са ни потребни. Чак е странно какво толкоз му се цупим.