Осемте компетенции на Сър Кен Робинсън и как демократичните училища развиват именно тях

В 21 век уменията, които са необходими за пълноценен живот се различават от тези, които познаваме.

Резултат с изображение за curiosity

Образователният експерт сър Кен Робинсън ги формулира ясно чрез следния синтез:

  1. Curiosity – любопитство
  2. Creativity – творчество
  3. Criticism – критично мислене
  4. Communication – общуване
  5. Collaboration – сътрудничество
  6. Compassion – съчувствие
  7. Composure – умението да познаваш себе си
  8. Citizenship – гражданство

Сър Кен Робинсън формулира тези осем ключови компетенции, които са необходими в 21 век за пълноценен живот и върху които всички добри училища се фокусират.

Свързано изображениеВиждам как демократичното образование и свободното учене, което практикуваме ежедневно, способстват отлично за тяхното развитие.

Нека ги обясним накратко тук:

 

 

 

  1. Curiosity – the desire to understand the world (любопитство – желанието да разбереш света)
  2. Creativity – taking your curiosity and putting it into motion, action, manifesting it (творчество – любопитство и експериментаторство в действие, подем и устрем на въображението и съзидателната енергия вътре в нас)
  3. Critical thinking – asking question (критично мислене – умението да задаваш въпроси – вярваме, че това умение е по-важно, отколкото да получаваш готови отговори)
  4. Collaboration – working together (сътрудничество – умението да работим заедно)
  5. Communication (умението да общуваш)
  6. Comparison – to see each other- to see the other person and the need behind him and his behavior (умението да видиш, разбереш другия и потребността зад него и поведението му)
  7. Composure – learn about yourself – when you know yourself and you know what is good for you and you act upon it (самопознание)
  8. Citizenship – how to be a citizen in a democratic society (гражданство – умението да бъдеш гражданин в демократично общество – какви качества и умения изисква – активност, инициативност, участие)

Демократичното образование ги постига в максимална пълноценност, благодарение на:

Резултат с изображение за curiosityЛюбопитството – чрез свободата на избор – когато отсъства насилие и натиск, децата поддържат естественото си природно състояние на любопитство към света и желание за учене. Любопитството е заложена във всеки един човек програма – желание да разбереш света около себе си и да учиш за него. То може да се поддържа и подхранва само в среда с ненасилие. Демократичното училище поддържа такава среда и това способства не само за поддържането на човешкото любопитство, но и за неговото разцъфтяване.

Свързано изображение  2. Творчеството – Свободата на избор развива и въображението, и творческото начало във всеки един човек. Когато не си притиснат, когато имаш въздух, време и пространство, настава истински неограничен бум на фантазията и креативното мислене и идеи. Няма ограничение и потискане – няма невъзможни неща. Impossible is nothing.

 

Резултат с изображение за critical thinking3. Критичното мислене – възможността да задаваш въпроси непрекъснато – не да седиш, не да мълчиш, не да слушаш по цял ден чуждите въпроси и отговори, а възможността непрекъснато да говориш, питаш, обсъждаш интересите си, да търсиш информация, да сверяваш, възможността да поставяш под съмнение това, което прочетеш, това, което ти казват другите – всичко това са предпоставки за развитие и разцъфване на критично мислене.

Резултат с изображение за collaboration

4. Сътрудничество – Възможността непрекъснато съвместно децата да се обединяват в групи по интереси, да инициират и да създават заедно, да работят заедно – не по принуда, не както някой друг ги е групирал и преценил – а по интерес – общи интереси и приоритети,  възможността да работят заедно по казуси, предизвикателства, реални проблеми, в комитети, на събрания – с фокус – личния и общия просперитет и благо – всичко това способства за естественото развитие на умения за сътрудничество.

Резултат с изображение за communication

5. Общуване – възможността за свободни неограничавани разговори и взаимодействие (различно от 10 минути по четири-пет пъти на ден), както и възможността за попадане в конфликтни ситуации поради различията между хората и отделянето на достатъчно време за тяхното мирно и ненасилствено разрешаване и изговаряне, заедно с усещането, че всеки е зачетен, важен и уважен, създава предпоставки за свободното развитие на уменията за общуване.

Свързано изображение

6. Разбиране – Да можеш да разбереш другия, който не си ти, е времеемка задача. Да можеш да подходиш към другия с разбиране – също. Първо трябва да имаш време да разбереш себе си (за да знаеш как става и да го приложиш с другите) и също така – да имаш място, където подхождат към тебе със същото разбиране. Благодарение на това, че в демократично училище управляваш сам времето си, можеш да отделяш достатъчно време да разбереш себе си – своите собствени чувства и мисли, да наблюдаваш другите и да се опитват да разбереш и тях. Освен това в едно пространство, в което ценност е отделеното време за дискусии, споделяне, свободни разговори и взаимодействие, медиаторен комитет, други комитети, свободни срещи и разговори и опознаване и това е пространство, в което никой не те притиска и насилва и се подхожда с разбиране към твоите собствени нужди, шансът ти да проявиш разбиране към чуждите е много голям.

Резултат с изображение за Learn about yourself7. Самопознание – В едно демократично училище децата имат достатъчно време – да останат и бъдат със себе си, да мислят за себе си и своите чувства, нужди, действия, да си направят рефлексия, изводи и анализи. Да поговорят с неосъждащи и уважителни възрастни за това, което им се случва, за това, през което минават, за това, което са. Всяко дете си има ментор. Менторът е възрастен, който подкрепя детето и му помага да опознае себе си по-добре чрез въпроси, рефлексия, изслушване.

Свързано изображение8. Гражданство – Начинът, по който се управлява и въобще начинът, по който е изградено цялото училище – училищното събрание и самоуправление, комитети, съдебен комитет, правила, последствия, активност и ангажираност на членовете на общността /обществото – всичко това способства за играждане на едно отношение към света и обществото – отношение на участие. Отношение на гражданство. Да бъдеш гражданин не означава непрекъснато активно да правиш различни неща, а да взимаш отношение, когато това е нужно за цялото. Да имаш самосъзнание, че твоето участие е важно за цялото.

 

Advertisements

Уменията, които са нужни

Макар че никак не обичам разглеждането на „порастването“ и „ученето“ само в контекста на това какво „пазарът на труда търси“ и „какво иска бизнесът“, се радвам от увеличаването на статиите като долната.

Също така, разбира се, бих отбелязала, че няма никаква нужда да „ангажираме децата в игрови преживявания“, тъй като те ги създават сами за себе си непрекъснато. Но че има нужда да ги оставим да играят – това е факт безспорен.

Също и това да им се доверим, че те могат да развият всички долуизредени нужни умения, ако просто ги оставим да живеят и да преследват интересите си и ги подкрепяме в това, ако подсигурим среда, в която могат да правят избор, да имат достъп до различни източници на информация, да творят, да опитват, да правят грешки, да водят свободни разговори по темите, които ги вълнуват.

Преведох статията най-вече заради топ 10-те умения, посочени в доклада на Световния икономически форум, които чудесно съвпадат както с осемте компетенции на Сър Кен Робинсън, така и с целите на демократичното училище – умения като –

  1. Curiosity – любопитство
  2. Creativity – творчество
  3. Criticism – критично мислене
  4. Communication – общуване
  5. Collaboration – сътрудничество
  6. Compassion – съчувствие
  7. Composure – умението да познаваш себе си
  8. Citizenship – гражданство,

които се развиват именно чрез възможността да разполагаш с времето си, свободата на избор, поемането на отговорност, самоуправлението, комитетите, възможност за живот в истинския свят с истински реални проблеми, предизвикателства и казуси, възможност да бъдеш себе си и да развиваш собствените си силни страни, интереси и да работиш върху личните си потребности, свободата на общуване, работата в групи по интереси, богата и разнообразна сред и предложения и възможности за избор, подкрепа от грижовни възрастни. Повече за това как демократичното образование способства за развиването на тези осем компетенции – виж тук.

Ето и статията:

Това е умението, което детето ви има нужда за работата на бъдещето

Sets of Lego bricks are seen at a toy store in Bonn, Germany, September 5, 2017.  REUTERS/Wolfgang Rattay - RC1DDE6EEA10

Всяко дете започва своето пътуване в живота с невероятен потенциал: творчески начин на мислене, който подхожда към света с любопитство, с въпроси и с желание да учи за света и за хората чрез игра.

Въпреки това, този творчески начин на мислене, нагласа и отношение са често потиснати или дори заличени от традиционните образователни практики, когато малките деца влязат в училище.

Тестът на Торанс за творческо мислене (The Torrance Test of Creative Thinking) често се цитира като пример за това как различното мислене в децата намалява с времето. 98% от децата в детската градина са „креативни гении“ – те могат да измислят безкрайни възможности за това как да използват хартия.

Тази способност се намалява драстично, когато децата преминават през официалната система на образование и до 25-годишна възраст, само  само 3% остават креативни гении.

Повечето от нас могат да се сетят за само един или няколко начина, по които да използват кламер.

Това, което е най-тревожното е, че през последните 25 години, тестът на Торанс показва намаление на оригиналността и сред малките деца (детска градина до 3 група).

Междудругото, знаехте ли, че можете да комбинирате шест стандартни LEGO части в повече от 915 милиона начина?

Грешен фокус

Световният икономически форум току-що публикува своя доклад за човешкия капитал – Human Capital Report – с подзаглавието „Подготовка на хората за бъдещето на работата“ -“Preparing People for the Future of Work”.

Докладът посочва, че „много от днешните образователни системи вече не са свързани с уменията, необходими за функционирането на днешните пазари на труда“.

По-нататък се подчертава, че училищата са склонни да се съсредоточат преди всичко върху развиването на когнитивни умения на децата – или умения в рамките на по-традиционни предмети – вместо да развиват умения като решаване на проблеми, творчество или сътрудничество.

Това трябва да е причина за безпокойство, когато разглеждаме уменията, които са нужни на Четвъртата индустриална революция: комплексното разрешаване на проблеми, критическото мислене и творчеството са трите най-важни умения, които детето трябва да развие, според доклада „Бъдещето на труда“ – Future of Jobs Report.

Нека да отделим малко време, за да подчертаем, че творчеството е скочило от 10-то място на трето място само за пет години.

А емоционалната интелигентност и когнитивната гъвкавост също са влезли в списъка с умения за 2020 г.

Тревожно, тези умения често не се открояват на видно място в детския учебен ден, където нормата все още е подходът за преподаване с тебешир и говорене от страна на учителя, който преобладава от векове.

Детската игра

Изследване в Нова Зеландия сравнява децата, които са се научили да четат на пет години и тези, които са се научили да четат на седем години.

Когато са на 11-годишна възраст, и двата „вида“ деца имат еднакви умения за четене. Но децата, които са се научили да четат на седем години всъщност показали по-високо ниво на разбиране. (четене с разбиране, бел.ред.)

Едно от обясненията е, че те са имали повече време да изследват света около тях чрез игра.

Ясно е, че подготовката на децата за бъдещето изисква префокусиране и промяна на концепциите за учене и образование.

Да знаят как да четат, пишат и смятат остава важно за децата, за да отключат света, който стои пред тях.

Нарасващият взаимосвързван и динамичен свят означава, че децата ще променят работата си по няколко пъти през живота си – преминавайки дори към работи, които не съществуват днес и които те може сами да трябва да измислят.

Въпросът е как да насърчаваме гореспоменатия обхват на уменията и да запазим живата естествена способност на децата да се учат през целия си живот – вместо да ги подкопават, когато навлязат в официалното образование?

Постигането на това е по-просто, отколкото си мислите – като ангажираме децата в позитивни игрови преживявания.

Различните форми на игра предоставят на децата възможност да развиват социални, емоционални, физически и творчески умения освен когнитивните.

Игра за цял живот

Ако се съгласим с неотложната необходимост от развиването на умения за сложно разрешаване на проблеми, критическо мислене и творчество, е важно да признаем, че тези умения се изграждат чрез учене чрез игра през целия живот.

Инвестирайки в бъдещето на нашите деца, нека бъдем сигурни, че ще предпазим от насоченото учене, от „училищното образование“ или от това тригодишните да изучават писмено своята азбука и числа, когато няма доказателства, че това ще ги направи по-добри читатели.

Трябва да се противопоставим на логиката на флаш картите и домашните за най-малките си у дома и да видим колко е важно да продължим да създаваме радостни, смислени мигове на игра с нашите деца.

Естествената способност на децата да се учат чрез игра може би е най-добре пазената нискотарифна тайна за постигане на нужните умения и има потенциал да подготви както нашите деца, така и нашите икономики да процъфтяват.

И освен това, това е забавно. Затова – какво ни спира? Нека играем!

Източник

 

Какво всъщност правим?

Свързано изображение

След като писах какво не правим в “Не пречим”, получих въпроси и нетърпение за разказа “Какво всъщност правим?”

Тук, без излишно многословие ще споделя 10-те неща, които възрастните правим:

  1.       На първо място – нещо простичко – просто сме там. На линия. За тях. Присъстваме. За децата. За техните цели. Не вглъбени в нашите цели – образователни, възпитателни и т.н. Типът присъствие на възрастния в едно демократично училище е много специфичен. Той трудно може да се опише. Ненатрапчив и дискретен, когато няма нужда от него, и ярък и силен, когато има необходимост. С леко облекчение установих, че и другите демократични училища в различни държави и континенти, изпитват затруднения с описанието на същността на това присъствие. Тук ще откриете най-скорошния опит за обяснение на Съдбъри Вали в САЩ.
  2.       Виждаме ги. Такива, каквито са. Без да искаме да са други. Това, макар и да звучи толкова простичко, е невероятно мощно и всъщност – изключителна предпоставка за разцъфване.
  3.    Приемаме ги. Уважаваме ги. Зачитаме ги. Това е основа. Да приемаш – означава да не сравняваш, изискваш, очакваш, осъждаш, обвиняваш, критикуваш някой да бъде нещо друго.
  4.     Вярваме в тях. Доверяваме им се. Имаме доверие в техните способности. Вярваме, че са можещи, способни, компетентни. Че могат да учат и могат да научат всичко, което пожелаят – когато пожелаят и колкото бързо пожелаят.
  5.   Подкрепяме ги. В техните интереси. В техните вълнения. В техните преживявания. В техните страхове, притеснения. В техните падения и провали. В техните успехи. Във въпросите в техните глави. В това, което ЗА ТЯХ е важно.
  6.      Отнасяме се равноправно, общуваме равнопоставено и се отнасяме равнопоставено. Това означава – не се отнасяме с децата като с безправни глупави и некомпетентни същества, не от позицията “Аз съм големият, можещият, знаещият, имам повече права от тебе (ти нямаш права) и ти трябва да ме слушаш!” , а от позицията “Аз съм този, важно ми е това, интересно ми е това, знам това и мога това. Интересно ми е ти кой си, какво е важно и интересно за тебе. И двамата сме еднакво важни. Правата и нуждите и на двама ни са еднакво важни!
  7.    Създаваме и поддържаме едно стабилно, спокойно и защитено пространство и пространство, пълно с възможности за творчество, свободно себеизразяване и себеизява, пълно с възможности да изследваш света, да учиш умения, да научаваш нови неща, да се развиваш.
  8.      Създаваме и предлагаме да правим различни дейности заедно.
  9.    Оставяме избора. Наистина оставяме избора. Не манипулираме. Не хитруваме. Не си поставяме скрити задкулисни цели. Самите ние вярваме в и ценим нещата, за които говорим. Думите отговарят на делата.
  10.   Радваме се заедно с тях, смеем се заедно с тях, играем заедно с тях, забавляваме се заедно с тях. Живеем заедно с тях. Себе си – не роли.

И…

11.  Гледаме себе си също толкова, колкото и тях. Гледаме собственото си развитие, грешки, уроци, също колкото техните. Учим себе си, развиваме себе си. Не просто и само като учителски и преподавателски компетенции – като осъзнати човешки същества тук. Автентични човешки същества сме – не роли. Изграждаме реална човешка връзка, основана на близост, доверие и споделяне и на това кои сме в действителност, а не на това на какви се правим (учители) или какви искаме да бъдем.

Повярвайте ми – това е достатъчно, за да може човек* да разцъфне!

*Забележете, че казвам “човек”, а не дете – отнася се за всеки човек във всякаква възраст, в това число и децата.

Ето и какво казва Сър Кен Робинсън по въпроса – кратко и ясно:

robinson

Незабавна наличност без непрекъснато присъствие

Автор: Хана Грийнбърг, основател на демократичното училище Съдбъри Вали (САЩ) и член на персонала* там

Свързано изображениеНякъде прочетох този цитат от Lotte Bailin:

„Незабавната наличност без непрекъснато присъствие е най-добрата роля, която майката може да играе.“

Прекрасен цитат, помислих си аз, и аз го оставих да постои върху малко парче хартия на бюрото ми. Миналата седмица се случиха две несвързани събития, които ми разясниха защо спасих този цитат и какво предизвика той в мене.

Както понякога се случва в училище, имахме малък инцидент. Едно младо момиче направи циганско колело и се заби в рамото на приятелката си Р. Това боли много и Майкъл, който някога е бил в отряд за бърза помощ, се намеси. Той сложи много внимателно шина, в случай, че е била разбита кост, и се обади на родителите на Р. да дойдат и да я заведат при лекаря. Преценката на Майкъл бе, че нараняването на Р. не се нуждае от спешна грижа и че би било по-добре детето да бъде с родителите си, отколкото да бъде отведено в болницата в линейка, което е по-травматично.

Това се случи по време на Училищното събрание, когато се обсъждаше важен въпрос, но от време на време загрижен възрастен излизаше от срещата, за да разбере как е Р. Всички ние знаехме, че Майкъл отлично се грижи за нея, но просто не можехме да се заемем с казусите на срещата, без да видим, че Р. е наред. Вечерта се обадих на Р., за да разбера как е и нейната майка разговаря с мене за инцидента.

Това, което тя ми каза, ме изуми.

Тя каза, че едва сега, след като това се е случило, тя наистина е разбрала как работи персоналът в училището. Р. й казала колко загрижени и грижовни сме били и колко добре се е чувствала. Майката осъзнала за пръв път от близо две години в това училище, че това, което прилича на добронамерено пренебрежение от страна на персонала в училището, е целенасочено и изобщо не е пренебрегване всъщност. То е даване на пространство на децата да се развиват и да растат безпрепятствено от намесата на възрастните. (Влагам в собствените си думи смисъла на това, което ми казаха.)

Резултат с изображение за support

Другата случва беше свързана с Бен и пътуването му до Белите планини. Майка му публикува част от дневника си в журнала на училището, където също така казва в следващия цитат, как й е помогнало да разбере по-добре философията на училището, след като е участвала в него повече от година.

„Фактът, че толкова много внимание се е съсредоточено върху Бен през последните пет дни, от нас и от екипа в училище, е добро съобщение за грижа и подкрепа за него. По-голямата част от времето виждам училището да функционира с добронамерено пренебрежения, но този случай изискваше различно отношение и то се случи мигновено. Оценявам това и то ми помогна да видя училището по нов начин. Това, което видях, бе, как те отговарят на интензивното и непоколебимо желание на Бен да отиде на това пътуване с подкрепа спрямо това решение и помощ за изпълнението му, въпреки че по този начин се натовариха с повече работа и повече отговорност. “

Това, което ме изуми в думите на двамата родители, беше колко време всъщност отнема дори за родителите, които изпращат малките си деца в това училище да видят как то наистина работи. Те се доверяват на децата си достатъчно, за да ги доведат в училището и да им позволят да носят отговорност за себе си, но всъщност не знаят как работи персоналът. Всъщност аз също не мога да го обясня много добре и мисля, че това е една от причините за трудността, която много родители имат при записването на децата си в нашето училище. Проблемът е, че добронамереното целенасочено пренебрегване изглежда като пренебрежение. Само в изключителни случаи родителите могат да видят как персоналът взаимодейства с децата си. В ежедневието обгрижването и овластяването се извършват през цялото време, но по такива нежни и непоказни начини, които никой не обръща внимание – нито персонала, нито децата, нито родителите. Просто става естествено. Но от време на време обстоятелствата изискват служителите да впрегнат всичките си ресурси и да насочат цялото си внимание и енергия към казуса на един ученик. Когато това се случи, „прекомерната дейност хвърля светлина върху това какво се случва всеки ден в училището по един по-тих и фин начин.

Така че изглежда, че „наличието без непрекъснато присъствие“ в действителност е това, което правим в Съдбъри Вали. Не винаги отговаряме незабавно на всяка молба, защото обикновено сме заети с някой ученик или каквото и да правим, за да запазим училището. Трябва да използваме нашата преценка и да решаваме във всеки един случай дали да продължим това, което правим, или да спрем и да вземем участие в искането. Обикновено организираме среща за по-късен етап и работи много добре. Често чакането принуждава децата да решават проблемите сами и това, разбира се, е друг начин да им се даде самочувствие. Но понякога се случва нещо, което не може да чака и ние трябва да пуснем всичко и сме склонни да го направим. Лесно е за нас да реагираме с лекота, защото всички деца смятат, че това е необходимо и те искат да помогнем на приятеля им в болка или неприятност. Подкрепата, която децата дават един на друг, е със същото качество и стил като тази на персонала. Те помагат, когато са помолени да помогнат и те се отдават помежду си, когато това се иска.

Тъй като годините се търкалят, ние станахме по-добри в това да бъдем служители в SVS. Научихме изкуството да позволим на децата да бъдат наши водачи в отговор на техните нужди и ние правим повече за тях, правейки по-малко – без да се намесваме, докато слушаме внимателно това, което искат.

*в това училище на възрастните не се казва „учители“, а просто „възрастни“ и общото название, което ги обединява е „персонал – служители, в училището“

 

Разликите между самонасоченото учене (образование)* и прогресивното образование

Самонасоченото образование, а не прогресивното образование, е бъдещето

Автор: Питър Грей **

Свързано изображение

Както редовните читатели на този блог знаят, аз съм застъпник на самонасоченото образование. Моето изследване и това на други ме убеждава, че самонасоченото образование работи, изключително практично е и не е толкова проблемно, колкото принудителната образователна система, която ние всички считаме за “стандартна”. Самонасоченото образование е термин, който се използва все повече за образователната практика на хората, които наричат себе си “ънскулъри”*** или които посещават училища или учебни центрове, предназначени да подкрепят самоуправлението и самонасочването, без да налагат учебен план – места като демократичните училища тип Съдбъри, Agile Learning Centers, и някои училища, които наричат себе си “свободни училища”  (Gray, 2017).

Открих, че когато говоря или пиша за Самонасоченото образование, някои хора погрешно вярват, че говоря или пиша за прогресивно образование. Прогресивното образование има много от същите цели, които има  Самонасоченото образование и неговите застъпници използват доста от същия език и терминология, но основната философия е съвсем различна и методологията е много различна. В следващия материал ще прегледам основните принципи на прогресивното образование, след което ще представя и тези на Самонасоченото образование и накрая ще обясня защо мисля, че последното, а  не първото, ще се превърне в стандартен начин на обучение в не толкова далечното бъдеще.

Прогресивно образование

Прогресивното образование е термин, който обикновено се отнася до движението за реформа в образованието, което започва в края на 18-ти век, по същото време, когато училищното образование стана задължително в повечето щати на САЩ. Оттогава това движение се е свило и намаляло поне двойно.  Времето от около 1890 до 1940 година е период на процъфтяване на прогресивните идеи в образованието, период на раждане на много прогресивни частни училища и съгласувани усилия за въвеждане на прогресивните идеи в традиционните държавни училища. Водещият философ на прогресивното образование по онова време, поне в Съединените щати, е Джон Дюи. Други ранни прогресивни мислители в образованието са Рудолф Щайнер (1869-1925) и Мария Монтесори (1870-1952), чиито традиции сега живеят съответно във Валдорфските и Монтесори учебни заведения. Прогресивните идеи в образованието избледняват с Втората световна война и последиците от нея, след което отново процъфтяват през 60-те и 70-те години и като цяло намаляват от 1980 година насам. Съществува обаче едно неотдавнашно възраждане на прогресивното образование в училищата, които наблягат на проектно-базираното учене.

Прогресивните преподаватели обикновено наблягат на ученето чрез правене, обучението в контекст, свързан с реалния живот на учениците, критичното мислене, дълбокото разбиране вместо механично запаметяване, групова работа и сътрудничество вместо конкуренция, оценяване на база на крайни продукти, а не тестове, и насърчаване на социалната отговорност, демократичните нагласи и грижата за социална справедливост. Те обикновено говорят за “образоване на целия човек” и за “фокусирано върху ученика образование” като противоположност на обикновеното, фокусирано върху предметите, образование. От прогресивните учители са очаква да опознаят добре всички свои ученици като индивиди и да извлекат най-доброто от всеки един от тях.

Сайтът на мрежата за прогресивно образование  –  Progressive Education Network (неправителствена организация, създадена през 2009 г. като част от опита за съживяване на прогресивното образование) заявява като своя мисия, че “Образованието трябва  (a) да подпомага изразяването на гласа, силата, съзнанието и интелекта на учениците, за да се създаде един по-справедлив, равноправен и устойчив свят; (b) окуражи активното участие на учениците в тяхното собствено учене, в общностите, в които живеят и в света като цяло; (c) да отговори на нуждите за развитие на учениците и да се фокусира върху тяхното емоционално, социално, интелектуално, когнитивно, културно и физическо развитие (d) да почита и подхранва естественото любопитство на учениците и вроденото желание за учене, вътрешната мотивация и откриването на страст и цел, (e) да идва от интересите, опита, целите и нуждите на разнообразните участници, увеличавайки емпатията, комуникацията и сътрудничеството между различията и (f) да утвърди уважителни отношения на сътрудничество между учениците, учителите, родителите и общността.”

Алфи Кон, един от днешните водещи защитници на прогресивното образование, отбелязва /тук в превод/, че училищата могат да бъдат оценявани като повече или по-малко прогресивни по степента, в която те са ангажирани към: (a) развиването на цялостната личност на детето, не само академичните умения (b) общността; (c) сътрудничеството; (d) социалната справедливост (e) насърчаването на вътрешната мотивация; (f) дълбокото разбиране; (g) активното учене; и (h) приемането на децата сериозно.

Прогресивните преподаватели смятат образованието за съвместно начинание между учениците и учителите. Голяма част от инициативата идва от учениците, но учителят е отговорен да ръководи тази инициатива по продуктивен начин. Вътрешните интереси на детето играят голяма роля, но учителят „подхранва“ или дори „извежда“ тези интереси в детето. Играта се разбира като част от учебния процес, но учителят ръководи и интерпретира тази игра по начини, предназначени да подсигурят и служат на определени образователни цели.

Самонасочено учене (образование)

Застъпниците на самонасоченото учене, подобно на тези на прогресивното образование, подчертават, че образованието е много повече от академично обучение. Уебсайтът на Алианса за самонасочено учене (сайт) определя образованието като сумата от всичко, което човек научава, за да живее задоволителен и смислен живот. Това включва познаване на себе си, умения за планиране на собствените дейности, умения за това как да се разбираш добре с други хора, и такова разбиране за света наоколо, което би ти било достатъчно, за да съществуваш ефективно в него. Мисля, че повечето прогресивни преподаватели биха се съгласили с този вид определение на образованието.

Разликата между прогресивното образование и самонасоченото учене е в разбирането за това как се осъществява такова образование на цялата личност. За прогресивния възпитател, то се осъществява чрез сътрудничество между детето и благотворния, изключително компетентен учител, който внимателно ръководи енергията на детето и оформя неоформените му идеи по начин, който служи за дългосрочното добро на детето и на света. За защитника на самонасоченото учене, такова образование се осъществява от естествените стремежи и импулси на децата да разберат себе си и света около себе си и да използват каквито ресурси има налични в тяхната среда, включително интелигентни и квалифицирани други същества, за постигането на тази цел.

За защитника на самонасоченото учене, блестящите способности на самото дете, а не на учителя, са това, което отключва и прави възможно отличното образование. Работата на възрастните, които фасилитират самонасочено учене, е по-малко обременяваща от тази на прогресивните учители. В самонасоченото учене възрастните няма нужда да притежават огромно познание по всеки предмет, който един ученик би искал да научи, не трябва да разбират вътрешните процеси в ума на всяко дете и не трябва да бъдат специалисти по педагогика  (каквото и да означава това!). По-скоро те просто трябва да са сигурни, че детето е в среда, която позволява на естествените инстинкти за учене на детето да работят ефективно.

Както твърдя другаде (тук и тук), това е среда, в която детето (а) има неограничено време и свобода да играе и да изследва; б) има достъп до най-полезните инструменти на културата; (в) е в грижовна общност от хора на различна възраст,, покриващи/представящи голямо разнообразие от умения, знания и идеи; И г) има достъп до определен брой възрастни, които са готови да отговарят на въпроси (или да се опитват да им отговарят) и да им окажат помощ при поискване. Това е средата, създадена в училищата или учебните центрове, предназначени за самонасочено учене, и също така е средата, която успешните ънскулинг семейства осигуряват на децата си.

Образованието, в този смисъл, не е сътрудничество на ученик и учител; то е изцяло отговорност на ученика. Докато прогресивните преподаватели продължават да смятат за своя отговорност да гарантират, че учениците придобиват определени знания, умения и ценности, и да оценяват напредъка им, фасилитаторите на самонасоченото образование не го виждат като своя отговорност. Докато прогресивното образование е на една линия с традиционното образование, самонасоченото образование представлява пълно откъсване от традиционното образование.

Бих желал тук да въведа разграничение, което не е било изяснено досега (дори и в моите статии), между Самонасоченото образование с главна букви и самонасочено образование, написано без главна буква. Предлагам Самонасоченото образование да бъде използвано, за да назовава образованието на децата от училищна възраст до 12-ти клас, чиито семейства са взели осмислено решение децата им да се образоват, следвайки собствените си интереси, без да бъдат подложени на наложена учебна програма в или извън училище. Предлагам самонасоченото образование, написано без главна буква да се използва в по-общ смисъл, за да се говори за нещо, с което всяко човешко същество е ангажирано по същество с всяка минута, всеки ден. Ние всички непрекъснато учим, докато преследваме нашите интереси, живеем живота си и се стремим да разрешаваме проблеми в нашето ежедневие. По-голямата част от това, което всеки от нас знае – независимо от това в колко традиционни училищни часове е присъствал, идва от самонасочено образование.

Тези, които следват самонасоченото образование всъщност казват, че то е толкова могъщо и ефективно, че децата нямат нужда от наложено образование изобщо, ако им се осигури среда, която оптимизира тяхната способност да се самообразоват. Всъщност, мнозина казват, че наложеното образование пречи на самонасоченото образование като консумира толкова много от времето на децата, превръщайки ученето в нещо неприятно и засаждайки в детските умове идеята, че те са неспособни да контролират собственото си образование.

Защо мисля, че самоуправляващото се образование, а не прогресивното образование, ще стане стандартният вид бъдещо образование

Възхищавам се на прогресивните преподаватели. Без изключение тези, които съм срещал, са добри хора, които дълбоко се интересуват от децата и искат да направят живота им по-добър. Те виждат вредата от нашата стандартна образователна система и искат да направят нещо по въпроса. Прогресивните преподаватели са на предната фронтова линия, в момента, в опитите да се намалят домашните (така че децата да имат живот извън училище), да се намали или премахне стандартизираното тестване и да се даде възможност на учителите да бъдат по-гъвкави и да отговарят на потребностите на децата в класната стая. Те водят тежка битка и аз им се възхищавам за това. Но това е битка, която се води, откакто има задължително образование. Това е битка, която помага да се моделират излишни черти на стандартното образование, но не е способна да го победи, защото приема за валидни прекалено много от стандартния набор убеждения за това какво трябва да бъде образованието. Докато учителите вярват, че е тяхна задача да се уверят, че децата научават определени неща в определен момент от тяхното развитие, тогава, без значение колко прогресивно е тяхното мислене, те ще трябва да използват насилствени методи, за да накарат децата да направят това. Децата, по природа, не развиват едни и същи интереси по едно и също време, затова е невъзможно да се работи по начин, подобен на типичния ред в класната стая, с повече от шепа ученици ,които биха усвоили учебния план, докато правят каквото им е интересно.

Смея да твърдя, че повечето нови учители, излизащи от специалността “педагогика”, навлизат в работата си, мислейки, че ще бъдат прогресивни преподаватели. Те в края на краищата са избрали да учат това, защото обичат децата; и в курсовете им в университета много, ако не и по-голямата част  образователна философия, която четат или слушат, е прогресивна философия – за напътствие, подкрепа и даване на умения на децата, а не за принуда. Но след това те влизат в реалния свят на класната стая. Там имат тридесет деца и трябва да запазят реда, и трябва да направят нещо, за да изглежда, че протича учене; и техните прогресивни идеи скоро излитат през прозореца. Не е изненадващо, че тези училища, които работят в най-голяма степен в съответствие с прогресивните принципи, са частни и много скъпи. Те изискват малки класове, високо съотношение между учители и ученици и изключително компетентни, всеотдайни учители.

Дори пламените защитници на прогресивното образование признават, че една от причините, поради които прогресивното образование не се е наложило, е, че е много взискателно към учителите. Това, например, е изказване на Алфи Кон по въпроса: „То [прогресивното образование] е много по-взискателно [отколкото традиционното] образование към учителите, които трябва да познават своя предмет отвътре и отвън, ако искат техните ученици да придобият смисъл за биологията или литуратурата, вместо просто да запаметяват факти за анатомията на жабата или структурата на изречението.“ Но прогресивните учители също така трябва да знаят доста и за педагогиката като цяло, защото никакво количество знание (по конкретен предмет, да кажем – наука или английски), не ти дава информация как да фасилитираш самото учене като процес.” Копирам същите изречения от превода на статията на нашия блог и ми се струва по-логично да се използва вече готовия превод.: е много по-изискващо към учителите, които трябва да познават своя предмет от всички страни, ако искат техните ученици да „разберат смисъла на биологията или литературата“ за сметка на това „просто да запомнят анатомията на жабата или структурата на изречението“. Но прогресивните учители трябва също така да познават много добре педагогиката, защото никакви задълбочени познания по съдържанието (да речем знания по естествени науки или английски) не може да ти каже как да направиш процеса на учене по-лесен.   Добавете към това и идеята, че от учителите се очаква да опознаят добре като индивидуалност всичките си ученици и да им помогнат да развият пълния си потенциал и собствените си интереси и може би ще започнете да разбирате защо прогресивното образование не е заменило стандартното образование.

Прогресивните преподаватели често цитират Русо като ранен застъпник на техните възгледи. Единствената работа на Русо в образованието е неговата книга „Емил“, публикувана за пръв път през 1760 г., която е измислена история за образованието на едно момче. Ако тази книга има някакво приложение в реалния свят, това би било за образованието на принц. Учителят на Емил е учител, чиято единствена работа, единствена мисия в живота, е образованието на това момче, съответно съотношението учител-ученик е един към един. Преподавателят, по описанието на Русо, е нещо като супергерой. Той е не само изключително запознат по всички предмети, но разбира Емил изцяло, повече отколкото въобще е възможно (според мен) за едно човешко същество да разбира друго човешко същество. Той познава всички желания на момчето във всеки един момент и знае точно какви стимули да даде по всяко време, за да увеличи образователните ползи, които ще се натрупат в момчето, докато действа съобразно тези свои желания. По този начин учителят създава среда, в която Емил винаги прави точно това, което иска да направи, но учи точно уроците, които учителят майсторски му е подготвил.

Мисля, че ако повече преподаватели наистина прочетат Емил, вместо просто да го споменават, те ще осъзнаят основния недостатък в теорията на прогресивното образование. То е прекалено изискващо спрямо учителите и прави нереалистични предположения относно предсказуемостта и разпознаваемостта на човешките желания и мотиви.  [Повече за моя анализ върху „Емил“ можете да видите тук –  тук.]  В най-добрия случай, при масово образование, прогресивното образование може просто да помогне да се модифицира суровостта на традиционните методи и да се добави малко повече самоувереност и творчество в живота на учениците в училище.

За разлика от прогресивното образование, Самонасоченото обучение е евтино и ефикасно. Училище „Съдбъри Вали“ например, което наближава 50-годишнината си, работи с бюджет за ученик, по-малък от този на местните държавни училища. Не е необходимо голямо съотношение на възрастните към учениците, тъй като ученето на повечето ученици не идва от взаимодействие с възрастните. В тази среда на смесени възрасти малките ученици непрекъснато се учат от по-големите, а децата от всички възрасти практикуват основни умения и изпробват идеи в своята игра, изследване, разговори и преследване на каквито и да било интереси, които развиват. Те също така, по собствена инициатива, използват книги и, в съвременния свят, интернет ресурси, за да придобият знанията, които търсят във всеки един момент.

Обичайната крикика към Самонасоченото учене е, че то не работи или пък че работи само при някои, силно мотивирани хора. Всъщност прогресивните преподаватели често бързо разграничават своя възглед за образованието от този на Самонасоченото учене, защото не искат техните възгледи да бъдат объркани с идеи, които те намират за “романтични” или “луди” или неработещи. Например, аз съм сигурен, че Алфи Кон е имал предвид именно самонасоченото учене, когато е написал (тук отново):  В тази карикатурна версия на традицията децата са свободни да правят, каквото си поискат, програмата се състои само от забавни неща (и нищо, което не е забавно). Предполага се, че ученето става автоматично, докато учителите само си стоят отстрани, наблюдаващи и сияещи. Тук не ми стига мястото да представя примери на този вид погрешна интерпретация – или да направя пълна обосновка защо тя е толкова дълбоко неправилна- но повярвайте ми: Хората наистина се подсмихват при мисълта за прогресивното образование на основание на една представа, която има малко общо с прогресивното образование.

„Карикатурното“ описание на Самонасоченото учене, направено от Кон, не е съвсем правилно – защото децата сами редовно избират да правят неща, които не са забавни и защото възрастните в училището не седят просто наоколо, наблюдавайки и сияейки- но все пак не е съвсем далече от истината. И наистина работи! Неа ми се доверявайте за това – просто четете и мислете критично спрямо доказателствата. Последващи проучвания на завършилите училища, практикуващи Самонасочено учене и на  пораснали ънскулъри показват, че хората, които се самообразоват, следвайки собствените си интереси, се справят много добре в живота. Можете да прочетете  повече за това в предишните публикации в този блог, в различни академични статии: (e.g. тук, тук, and тук), и в книгата ми, „Свободата да учиш“.

Самонасоченото учене работи, защото сме биологично създадени за него. През почти цялата човешка история, децата са се самообразовали чрез изследване, играе, наблюдаване и слушане на другите, и също така чрез откриване и следване на собствените си цели. (e.g. тук and Gray, 2016).  Дейвид Ланси (2016) в свое изследване върху антропологичната литература за образованието, заключава, че ученето – включително ученето, което се случва в образованието, е естествено за хората, но преподаването и това да ти бъде преподавано – не е. Изявлението на Уинстън Чърчил, че “Аз винаги обичам да уча, но не винаги ми харесва да ми бъде преподавано.” е нещо, което важи за всеки- независимо от  времето и мястото.

Детските инстинкти за учене все още функционират прекрасно в нашето модерно общество, стига да осигуряваме условията, които им позволяват да работят. Същите инстинкти, които са мотивирали децата на ловците-събирачи да се научат да ловуват, събират и правят всичко, което трябва да направят, за да станат успешни възрастни, мотивират днешните деца в нашето общество да се научат да четат, да смятат с числа, да работят с компютри и да правят всичко, която трябва да направят, за да станат успешни възрастни. (вижте Gray, 2016). Самонасоченото учене е толкова естествено, толкова по-приятно и ефективно за всеки, спрямо принудителното образование, че ми изглежда неизбежно отново да стане стандартният образователен път.

Принудителното обучение е един миг от човешката история, предназначен да служи на временни цели, които възникват с индустриализацията и необходимостта от потискане на творчеството и свободната воля.(виж тук).

Принудителното образование сега е в процес на самоизгаряне като за някакво последно избухване. След като хората отново открият, че Самонасоченото учене работи и не причинява тези стрес и вреда, които се причиняват от принудителното образование, и започнем да отклоняваме част от милиардите долари, които понастоящем се изразходват за принудително образование и ги пренасочим за осигуряване на ресурси за Самонасочено учене за всички деца, Самонасоченото учене отново ще стане стандартният образователен път. Тогава ще можем да премахнем разграничението между изписването му с голяма и малка буква. И тогава няма да имаме нужда от прогресивно образование, за да омекотим суровите удари на принудителното образование.

References

Gray, P. (2016). Children’s natural ways of learning still work—even for the three Rs.  In D. C. Geary & D. B. Berch (eds), Evolutionary perspectives on child development and education (pp 33-66).  Springer.

Lancy, D. (2016).  Teaching: natural or cultural?  In D. C. Geary & D. B. Berch (eds), Evolutionary perspectives on child development and education (pp 67-93).  Springer.

*В самият материал авторът използва думата „education“, чийто най-точен превод на български е „образование“, но в смисъла, който той влага, става въпрос именно за „учене“, а и за самия автор двете думи всъщност имат сходен смисъл –образованието се вижда не като онзи процес, в който придобиваш квалификационна степен или диплома, а като „учене“ и в този смисъл – може да се случва и осъществява по най-разнообразни начини, а не е пряко и единствено „вързано“ за държавното традиционно училище и система.

**  Питър Грей е професор в Бостънския колеж и автор на книгата „Свободата да учиш“ (Free to Learn ). Той има докторска степен по биологични науки и е ръководил и публикувал десетки изследвания в областта на сравнителната, еволюционната и образователната психология. Текущите му изследвания са фокусирани главно върху естествените начини на учене на децата и ценността на играта.

*** „Ънскулъри“ се наричат хората, които практикуват така нареченото „ънскулинг движение“ – „ънскулинг“ идва от unschooling – с други думи – не-училищно образование. Това са семействата, които отглеждат и образоват децата си сами вкъщи, без предварително начертан учебен план, а движейки се спрямо потребностите, идващи от самия живот.

Статията в оригинал

Редактор на превода: Нели Керемидчиева

Най-важната част от ученето

Изборът!

Резултат с изображение за choice

Малко хора са запознати, че философията на демократичното образование има дълбочинни психологически мотиви и корени. Тя стъпва върху ценностите и възгледите, работата, изследванията и откритията на редица известни хуманисти, психолози и педагози. Един от тях е известният американски психолог Карл Роджърс. Карл Роджърс и хуманистичната психология.

Основната теза в нея – една от тези, която припознава демократичното образование и стъпва върху нея е че – човешката природа е позитивна, разумна, хармонична и най-дълбоката й същност е движението напред, развитието, себеосъществяването (тоест – това е дълбоко присъщо и се случва естествено за всеки, без нужда от допълнителни усилия и принуда).

Най-същностна, основна характеристика на човека в концепцията за личността на Карл Роджърс е непрекъснатото движение, ставане, развитие, промяна, активност при поставяне и осъществяване на близки и по-далечни цели. „Човекът – това е поток на ставане, а не завършен продукт. Това означава, че той е текущ процес, а не застинала, статична същност; това е течаща река от изменения, а не късче твърд материал; това е постоянно променящо се съцветие от възможности, а не застинала сума от характеристики“ (Роджърс 1994 170).

Но това споделяне не е за хуманистичната психология на Роджърс.

То е за най-важната част от ученето – според Роджърс.

Най-важната част от ученето – е това учениците сами да решават какво искат да учат.

„Не желая аз да решавам какво е важно вие да научите, защото вярвам, че най-важната част от ученето е изборът какво да се учи.“ – Карл Роджърс, цитиран от Маршал Розенберг.

ИЗБОРЪТ!

Не пречим.

Резултат с изображение за don't interfere

Понякога разбирам, че хората си мислят, че нещо много мистично се случва в демократично училище, много невероятно, много особено. Че възрастните правят нещо много мистериозно.

Да, в демократично училище се правят много неща, но всъщност, за мене по-важно от нещата, които се правят е онова, което НЕ се прави: не се пречи.

Просто не пречим на децата.

Да бъдат себе си.

Да се движат свободно.

Да търсят отговор на нуждите си, интересите си, въпросите си.

Да се изразяват свободно.

Да общуват свободно.

Да играят.

Да изследват света по своите начини.

В света на възрастните, да не пречиш на другите е много ценно качество. Да не ти пречат другите всъщност е съществено. То е ключово, за да си вършиш работата, нали? Да не ти пречат да си вършиш работата е неоспоримо право в света на възрастните, нали?

И сега новина!

Потвърждавам, че в света на децата е абсолютно същото!

Да имаш правото да не ти пречат е някак неоспоримо за възрастните – когато си възрастен е ясно, че имаш право на това да не ти пречат!

Но за децата – защо мислим, че е различно? Потвърждавам, че е същото!

Да растат, да играят и да учат по техния си начин – това е работата на децата! Те също имат нуждата и правото да не им се пречи да си вършат работата!

Та ние просто не пречим!

Не им пречим да си вършат работата.

Оставяме ги да си вършат работата!

И те си вършат работата!

Учат, изследват, развиват се. Това, ако не е работа – здраве му кажи.

Исках да напиша разни неща за това какво правим, ама по-важно е да кажа какво не правим. Следва продължение.